Решение № 7132 от 25.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4111/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М.К. - Заместник административен ръководител на Софийска районна прокуратура, срещу Решение № 6358 от 24.02.2025 г., постановено по адм. дело № 12066/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което по жалба на Н. Я. З. – прокурор в Софийска районна прокуратура е отменена Заповед № РД-04-02-5259/21.11.2024 г. на и.ф.административен ръководител – районен прокурор на Софийска районна прокуратура, с което е заповядано да не й бъдат изплащани средства за допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати по конкретни задачи през 2024 г., поради висящо дисциплинарно производство – до приключването на дисциплинарно дело № 1/2024 г. по описа на ВСС, заведено под адм.номер 98/2024 г. на СГП. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил подробно наведените в подадения писмен отговор възражения; че неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 7.3 от Правилата за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения /ПОИСДТВ/; че неправилно е приел, че правното основание на което е издадена оспорената заповед - чл. 5, ал. 2, т. 7 от ПОИСДТВ противоречи на чл.133 от Конституцията на РБългария, чл.308, ал.1 от ЗСВ и чл.8, ал.2 от Кодекса на труда вр. чл.229 от ЗСВ, както и че е бил нарушен принципа на съразмерност. Излага подробни съображения и за законосъобразност на оспорената заповед. Иска да се отмени обжалваното решение и се постанови ново, с което се отхвърли жалбата на Н. Я. З. – прокурор в Софийска районна прокуратура срещу Заповед № РД-04-02-5259/21.11.2024 г. на и.ф. административен ръководител – районен прокурор на Софийска районна прокуратура. При условия на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Ответникът – Н. Я. З. – прокурор в Софийска районна прокуратура, чрез процесуални представители - адв. В.Зартова и адв. А.Икономов, с писмен отговор, писмено становище, писмена защита и в съдебно заседание, оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Счита, че подателят на касационната жалба е ненадлежна страна, че разпоредбата на чл.168, ал.7, изр. 2 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/ е неприложима в случая, предвид обема на придобитите права и правомощия от страна на заместващия титуляра, както и че предпоставките, предвидени в чл.168, ал.7 от ЗСВ следва да бъдат доказани, което в случая не е сторено. Излага подробни съображения за правилност на обжалваното решение, като по всяко едно от твърденията в касационната жалба са изложени оборващи последните съждения. Прави искане за отправяне на преюдициално запитване към СЕС по осем въпроса, ако съдът приеме за валидни разпоредбите на чл. 5, ал. 2, т.7, чл. 6 и чл. 7 от Правилата за определянето и заплащането на средства за допълнителни трудови възнаграждения и Решението на Прокурорската колегия за образуване на дисциплинарно дело № 1/2024 г. срещу Н.З.. Иска да се остави без разглеждане касационната жалба като недопустима, алтернативно да се остави в сила обжалваното решение като правилно. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Касационната жалба е подадена от М.К. - Заместник административен ръководител на Софийска районна прокуратура при условията на чл.168, ал.7, изр. 2 от Закона за съдебната власт, съгласно която разпоредба, когато административният ръководител не е определил кой да го замества, функциите му се изпълняват от един от заместниците му по старшинство. От представените пред касационната инстанция доказателства - болничен лист № Е20250852974, издаден от ВМА, на изпълняващ функциите “административен ръководител“ – „районен прокурор“ на Софийска районна прокуратура, Актове за встъпване в длъжност на и.ф.“административен ръководител“ и „заместниците на адм.ръководител“ в Софийска районна прокуратура, Извлечения от протоколи на заседания на Прокурорската колегия на ВСС и на ВСС се установява, че в периода от 17.02.2025 г. до 16.03.2025 г. изпълняваща функциите “административен ръководител“ – „районен прокурор“ на Софийска районна прокуратура – С.М. е била във временна неработоспособност с предписан домашен режим на лечение, че последната за времето на отсъствието си от работа не е издала писмена заповед за заместване по чл.168, ал.7, изр.първо от ЗСВ и че „заместника на адм.ръководител – заместник районен прокурор“ на СРП М.К.-Д., при спазване изискванията на чл. 237 и чл.233 от ЗСВ, има старшинство спрямо останалите заместници на административния ръководител. Несподелими в тази връзка, предвид отразеното в протокола на ПК от 28.06.2023 г. /достъпен на сайта на ВСС/, протокола на ПК от 15.05.2024 г. и акта за встъпване в длъжност от 22.05.2024 г., § 32 от ПЗР на ЗСВ и практиката на Конституционния съд, са твърденията на ответника, че представените извлечения от протоколи на ПК на ВСС не удостоверяват, че М.К.-Д. е с ранг „прокурор от ВП“ и че решенията на ПК на ВСС относно статута на същата са невалидни поради изтекъл мандат на нейните членове. Неоснователни са и твърденията на ответника, че болничният лист е издаден в нарушение на чл.9, ал.4 и ал.5 във вр.с ал.1 от Наредбата за медицинската експертиза, поради което не следва да бъде зачетен. Недопустимо е в настоящото съдебно производство да се осъществява инцидентен контрол за законосъобразност на стабилен административен акт. В АПК не е предвидена възможност, аналогична на тази по чл. 17, ал 2 ГПК, за извършване на инцидентен контрол за валидността на административните актове, тъй като е предвидена безсрочна възможност за съдебен контрол за действителност на административните актове (арг. чл. 149, ал.5 АПК). Наличието на предпоставките на чл.168, ал.7, изр.“второ“ от ЗСВ и законовото разрешение, че заместващия изпълнява функциите на административния ръководител в цялост /без ограничения/ налагат извода, че заместващият е разполагал с правото да подаде касационна жалба срещу първоинстанционното решение. Законовата разпоредба цели осигуряването на непрекъсваемост на административното управление, в т.ч. и упражняването на процесуални права, свързани със защита на издадени административни актове, каквато е и оспорената заповед. Процесуалното право на касационно обжалване, подлежащо на органа – издател на акта, в случая е упражнено от заместващ при условията на чл.168, ал.7, изр. „второ“ от ЗСВ. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е Заповед №РД-04-02-5259/21.11.2024 г. на и.ф. административен ръководител- районен прокурор на СРП, с която на основание решение на Пленума на ВСС по т.9 от протокол № 10 от 07.11.2024 г. заседание, Указания на комисия „Бюджет и финанси“ при ВСС по т.2 от протокол № 11 от 07.11.2024 г., писмо изх. 39/2024г. на и.ф. главен прокурор на Република България и чл.7 във връзка с чл.9 от Правилата на ВСС за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждение, приети с решение на ПК на ВСС по протокол № 29 от 22.11.2018 г., изм и доп. с решения на Пленума на ВСС по протокол № 13 от 13.06.2019 г., по протокол № 28 от 21.11.2019 г., по протокол № 18 от 12.05.2023 г. и по протокол № 35 от 30.11.2023 г. и съгласно чл. 5, ал. 2, т. 7 от същите, е разпоредено на Н. З. – прокурор в СРП да не й се изплаща допълнително трудово възнаграждение за 2024 г. в размер на 8 422,40 лв., поради висящо дисциплинарно производство – до приключване на дисциплинарно дело № 1/2024 г. по описа на ВСС. В заповедта е отразено, че по предложение с адм. № 98/24 от 24.01.2024г. на административен ръководител - градски прокурор на Софийска градска прокуратура (чрез и.ф. главен прокурор на Република България) е направено предложение до Прокурорска колегия на ВСС за образуване на дисциплинарно производство и налагане на дисциплинарно наказание по отношение на прокурор Н. З. по реда на чл.312, ал.1,т.2 от ЗСВ, в качеството й на административен ръководител - районен прокурор на Софийска районна прокуратура, като твърдените дисциплинарни нарушения са извършени в периода 29.05.2023 г. – 09.06.2023 г. Съдът е установил, че с решение по протокол № 7 от проведено на 21.02.2024 г. заседание на Прокурорската колегия на ВСС, на основание чл. 316, ал. 1 от ЗСВ е образувано дисциплинарно производство за налагане на дисциплинарно наказание на Н. З. - дисциплинарно дело № 1/2024г. по описа на ВСС, като към посочената дата последвана е била преназначена на длъжност прокурор в Софийска районна прокуратура, с ранг „прокурор в ВП“. Между страните няма спор, че до 15.02.2024 г. Н.З. е заемала длъжността „административен ръководител - районен прокурор“ на Софийска районна прокуратура, като от 15.02.2024 г. е била преназначена на длъжност „прокурор“ в Софийска районна прокуратура, както и че към датата на издаване на оспорената заповед образуваното дисциплинарно производство спрямо Н. З. не е приключило. При така установената фактическа обстановка, която не се оспорва от страните, първоинстанционният съд е приел от правна страна следното: Счел е, че заповедта формално изглежда да е издадена от компетентен орган - изпълняващият функции административен ръководител – районен прокурор на Софийска районна прокуратура, като е отразил, че компетентността на органа произтича от чл.140, ал.1, т.1 ЗСВ и решение по т.9 от Протокол № 10/07.11.2024г. на Пленума на ВСС. Посочил е обаче, че за периода до 15.02.2024 г., след като Н.З. е заемала длъжността „административен ръководител - районен прокурор“ на Софийска районна прокуратура, административният ръководител и районен прокурор на районна прокуратура няма правосубектност да извършва оценка на резултатите от работата й и да взема решение за изплащане на ДТВ, в каквато насока е и разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 7.3 от ПОИСДТВ. В заключение е формиран извода, че оспорената заповед е нищожна, поради неспазена материална компетентност на административния орган. Приел е, че оспорената заповед е и материално незаконосъобразна, тъй като правното основание, въз основа на което е издадена - чл. 5, ал. 2, т. 7 от ПОИСДТВ противоречи на по-високи по степен административни актове – чл. 133 от Конституцията на РБългария, чл. 308, ал. 1 от ЗСВ, чл. 8, ал. 2 КТ, вр. чл. 229 ЗСВ. Посочил е, че в регламентирания в ЗСВ /чл. 210 - чл. 229/ статут на магистратите, като негативна правна последица за съдиите, прокурорите и следователите при наличието на образувано и висящо срещу тях дисциплинарно производство, не е предвидена забрана за получаване на ДТВ независимо от постигнатите от магистрата резултати за конкретни задачи през текущата година. Съдът е счел за недопустимо с подзаконов нормативен акт, в случая чл. 5, ал. 2, т. 7 от ПОИСДТВ, да се въвеждат други правила, различни от приетите в самия закон. Пояснил е и че чл. 30, ал. 2, т. 10 от ЗСВ не предвижда възможност Пленумът на ВСС с подзаконов нормативен акт да преуреди първичната законова уредба и възнаграждението на магистратите с висящи дисциплинарни производства да бъде ограничавано или намалявано извън хипотезата на чл. 225, ал. 2 и ал. 3 от ЗСВ. Съобразявайки Решение № 1 от 31.01.2017 г. по к. д. № 6/2016 г. Конституционния съд, решаващият съд е посочил и, че разпоредба на чл.5, ал. 2, т. 7 ПОИСДТВ нарушава презумпцията за добросъвестност, възпроизведена в чл. 8, ал. 2 от Кодекса на труда, според която добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното. Приел е и че е нарушен и принципът на съразмерност, изискващ държавните органи да сведат до минимум намесата си в правата на човека и да постигат публичните цели по възможно най-необременителния за него начин. В заключение е формирал и извода, че целта за лишаване от ДТВ на магистрат с висящо дисциплинарно производство, освен че не е изрично нормативно дефинирана и неизводима по тълкувателен път, остава неясна и при съпоставянето й с принципите на законност, последователност и справедливост на дисциплинарната дейност (чл.4 и чл.13 АПК). По изложените съображения съдът е отменил обжалваната заповед. Настоящият състав на Върховният административен съд споделя изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на обжалвания административен акт и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Правилни са изводите на съда, че издателят на заповедта не е бил материално компетентен, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 7.3 от ПОИСДТВ, да извършва преценка и да определя дължимостта на ДТВ по отношение на Н.З. за периода до 15.02.2024 г., предвид заеманата от нея длъжност „административен ръководител - районен прокурор“ на Софийска районна прокуратура. Липсата на компетентност на издателя на акта да се произнесе за постигнатите от Н.З. резултати до 15.02.2024 г. води до частична нищожност на издадената заповед. Настоящият състав намира за неоснователен наведеният в касационната жалба довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от решаващия съд. Според съдебната практика, съществено е това нарушението на съдопроизводствените правила, което ако не беше допуснато, би се стигнало до други фактически и/или правни изводи по делото. В случая правото на участие на страните в процеса не е препятствано, съдът е изяснил релевантните за спора факти, детайлно е разгледал изложените твърдения и доводи за пороци на акта и е обсъдил относимите и съществени за правилното разрешаване на спора възражения и доказателства. В решението не се установява липса на съществени собствени мотиви или необсъждане на релевантни обстоятелства, които биха довели до посоченото нарушение. Необсъждането от съда на възражението, в депозираният пред първоинстанционния съд писмен отговор на административния орган, че спрямо Н.З. са налице две неприключили дисциплинарни дела – д.д. № 21/2023 г. и д.д. № 1/2024 г., не представлява съществено процесуално нарушение. Следва да се посочи, че второто д.д. № 21/2023 г. не е включено като фактическо и правно основание за издаване на оспорената заповед, а допълването на мотивите на акта в хода на съдебното производство, с въвеждането на нови фактически основания, се явява недопустимо. Неоснователно е и твърдението, че решението е постановено и при неправилно приложение на материалния закон. В тази връзка настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд и на основание чл.221, ал. 2, изр.“последно“ АПК препраща към тях. В съответствие с принципите за правна сигурност и съдийска независимост (член 2 и член 19, параграф 1, изр. 2 от ДЕС), принципните правила за определяне на възнаграждението на съдии следва да са определени със закон. Именно "прозрачността на законодателната процедура допринася за гарантиране на независимостта на съдиите" ( в този смисъл са решенията по дела С-146/23 и С-374/23 на СЕС, точки 54-56). Мярка, изключваща определянето и изплащането на допълнително трудово възнаграждение на съдии при образувано и висящо дисциплинарно производство, не се съдържа в Закона за съдебната власт, включително в разпоредбите на Глава шестнадесета "Дисциплинарна отговорността" и на чл. 232 СЗВ. Прилагането на такава съставлява всъщност предварително произнасяне по вината на магистрата в извършването на дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3 и ал. 4 ЗСВ, в производство, което не съдържа гаранциите за защита и доказателствените стандарти на дисциплинарното производство по чл. 316 и сл. ЗСВ. В тази връзка се явяват резонни направените от първоинстанционния съд съпоставки досежно правните положения на магистратът с висящо дисциплинарно производство и дисциплинарно наказания магистрат, както и изводите му за нарушение на принципите на законност, последователност и справедливост на дисциплинарната дейност. В допълнение на изложеното следва също да се отбележи, че трайната съдебна практика на ВАС е, че след като допълнителното трудово възнаграждение, чиято дължимост - предмет на оспорената заповед е за 2024 г., то следва релевантните факти и обстоятелства за преценката дали ответницата Н.З. има право на такова възнаграждение да са осъществени или възникнали през същия период. С други думи, когато има само образувано дисциплинарно производство, за да се откаже определянето за изплащане на допълнително възнаграждение на основание чл. 5, ал. 2 от Правилата, следва това дисциплинарно производство да е образувано за поведение на магистрата, което е осъществено през периода, за който се преценява дали се дължи допълнително възнаграждение. Различно тълкуване на това правило би довело до неоснователно лишаване на магистрата от правото му да получи допълнително възнаграждение за период от време, през който обективно е постигнал високи резултати. Целта на допълнителното възнаграждение е да се стимулира и възнагради целенасоченото и последователно добросъвестно изпълнение на служебните задължения на магистрата, което е довело до високи резултати в качеството и количеството на неговата работа, а лишаването от такова възнаграждение само поради образуването на дисциплинарно производство против този магистрат за действия или бездействия, които не са осъществени през релевантния период, би означавало магистратът да бъде лишен от допълнителни финансови средства за резултатите от неговата работа /за поведение, което не е осъществено през периода, за който се прави преценка на резултатите от работата му. В случая дисциплинарното производство спрямо Н.З. касае нарушения извършени в периода от 29.05.2023 г. до 09.06.2023 г., т.е. в период предхождащ този, за който се преценява дали се дължи допълнително възнаграждение и административният ръководител не е следвало да приложи чл. 5, ал. 2, т. 7 от Правилата. Нещо повече, д.д.№ 1/2024 г. е образувано с решение на ПК на ВСС на 21.02.2024 г., поради което до тази дата магистратът има право да получи допълнително трудово възнаграждение, тъй като спрямо него няма висящо дисциплинарно производство. Несъстоятелно е и възражението за необоснованост на съдебния акт. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. По искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС: Констатираната материална незаконосъобразност на обжалваната заповед, прави ненужно отправянето на преюдициално запитване до СЕС, доколкото основанието за отмяна на акта, не е свързано с тълкуването и прилагането на правото на Европейския съюз. С оглед на горното искането за оправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да се остави без уважение. По изложените съображения и след служебна проверка на съдебното решение настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му, поради което същото като правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,