Определение № 1035 от 30.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5696/2023 г.

Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на П. Запрянов, чрез пълномощника адв. Бойчев, против разпоредбата на т. 4, б. „а“ в частта „с обем до 1/2 стандартна страница – 20 лева“ от заповед № АД-650-05-134/29.08.2016 г. на председателя на Народното събрание на Република България. В жалбата се излагат доводи, обосноваващи наличието на правен интерес от водене на настоящото производство. Жалбоподателят поддържа, че многократно, пряко и лично е бил засегнат от оспорената част на горепосочената заповед, в случаите, в които е внасял дължимата такса от 20 лв. за обявление на оспорването по смисъла на чл.9, ал.2 от Закона за държавен вестник във вр. с чл. 188 АПК по заведени от него административни дела. На следващо място, в жалбата са изложени доводи за нищожността, алтернативно- за незаконосъобразността на оспорената разпоредба. Поддържа се, че при приемане на подзаконовия нормативен акт са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, тъй като не са изпълнени изискванията на чл. 26 и чл. 28 от Закона за нормативните актове /ЗНА/. Изложени са и съображения, че в случая напълно произволно е определен размера на таксата, без да е извършен анализ, калкулация и разходо- оправдателна сметка за необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата, което противоречи и на чл. 2, ал. 2, изр. трето от Закона за държавните такси /ЗДТ/. Отправя се искане до съда да постанови решение, с което да обяви за нищожна или евентуално да отмени оспорената разпоредба от цитираната заповед на председателя на Народното събрание като незаконосъобразна, както и за присъждането на разноски по делото. В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и поддържа жалбата си по аргументите, изложени в нея. Ответникът – председателят на Народното събрание на Република България, чрез процесуалния си представител юрк. М. Григорова, оспорва жалбата и счита същата за недопустима, алтернативно- за неоснователна. Подробни доводи в подкрепа на застъпената теза са изложени в депозирано по делото писмено становище. Представителят на Върховната административна прокуратура /понастоящем Върховна прокуратура/ дава мотивирано заключение за недопустимост, и алтернативно - за основателност на жалбата. Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав, след извършената служебна проверка относно допустимостта на жалбата, намира същата за процесуално недопустима на основание чл.159, т.4 АПК, по следните съображения: Със заповед № АД-650-05-134/29.08.2016 г. на председателя на НС, издадена на основание чл. 9, ал. 2 и чл. 15 ЗДВ, са определени цената на отделен брой ДВ, цената на абонамент за ДВ, размерът на таксите за обнародване в неофициалния раздел на ДВ и размерът на таксата за публикуване на електронната страница на ДВ за всяка една публикация на обявление за концесии по Закона за концесиите, както и цената за получаване на брой на ДВ по електронен път в деня на отпечатването му и пускането му за разпространение, без право на препродаване и преотстъпване на получената информация и без право на разпространение на съдържанието на вестника. С т. 4., б. „а“ от заповедта, която е оспорена в производството, считано от 1 януари 2017 г., е определен размер на таксата за обнародване в неофициален раздел на ДВ за призовки на съдилищата, за обявяване на конкурси, за обявления и съобщения на министерства, други ведомства на бюджетна издръжка, общини и техни органи, с обем до ½ стандартна страница, в размер на 20 лева. Съдът намира, че атакуваният акт има характер на подзаконов нормативен акт по смисъла на чл.75, ал.1 АПК, тъй като съдържанието на заповедта, включително на оспорената т. 4, б. „а“ от нея, инкорпорира общозадължителни правила за поведение, т. е. правни норми, които са адресирани до неопределен и неограничен брой адресати и се прилагат нееднократно. Според настощия състав, обаче, този подзаконов нормативен акт не е част от действащото право към датата на депозирането на жалбата срещу оспорената негова разпоредба. Между страните не е спорно, а това се установява и от доказателствата по административната преписка, че за периода преди и след 2016г.- годината на процесната заповед, са издавани множество заповеди с аналогично съдържание, включително и в частта на оспорената разпоредба. Така например, след процесната заповед от председателя на Народното събрание е издадена заповед № АД-75—05-112/18.08.2017г., определяща таксите за обнародване в неофициалния раздел на ДВ и цените за абонамента за вестника, считано от 01.01.2018г. Според съда, макар тази заповед да не съдържа изричен текст за отмяна на процесната заповед, то с оглед визирания период и напълно аналогично съдържание на двете разпоредби, следва да се счете, че процедната заповед е мълчаливо отменена, тъй като по същество е налице нов акт, уреждащ занапред спорните отношения. В тази връзка, съдът счита, че към датата на образуване на съдебното производство липсва посоченият в жалбата предмет на обжалване, включително досежно релевираното искане за обявяване нищожност на процесната разпоредба. Предмет на съдебното производство по чл. 185 и сл. от АПК, като средство за защита срещу незаконосъобразен подзаконов нормативен административен акт, може да е само действаща разпоредба към момента на разглеждане на спора, доколкото решението за отмяна на разпоредби на подзаконов нормативен акт има конститутивен ефект и действа занапред. В подкрепа на извода за липса на годен предмет на обжалване в разглеждания случай е и Тълкувателно решение № 3/16.04.2013 г. на ОСС на ВАС, съгласно което при оспорване на административен акт, с искане за обявяване на нищожност, правният интерес за оспорващия следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. Такъв, обаче, може да е налице само относно действащ подзаконов нормативен акт. По тези съображения настоящият състав намира, че извършената проверка на допустимостта на съдебното производство налага извод, че не е налице годен за оспорване предмет. Наличието на годен за съдебно оспорване акт, респективно разпоредба, е въпрос на допустимост на съдебното производство и за него съдът е длъжен да следи служебно. Към релевантния за допустимостта на производството момент оспорената разпоредба вече не представлява част от действащото право, поради което и подадената жалба срещу нея следва да бъде оставена без разглеждане, на основание чл.159, т.4 АПК, тъй като съдът не би могъл да постанови отмяна на разпоредба от подзаконов нормативен акт, която е изгубила сила и не е действаща. В реда на тези съображения следва да се посочи, че на настоящия състав е известна съдебната практика на ВАС /решение № 4603/ 13.05.2022г. по адм.д. № 572/2022г., Второ отделение, потвърдено с решение № 11573/ 14.12.2022г. по адм.д. № 6334/2022г., петчленен състав на Втора колегия, а също и решение № 11289/20.11.2023г. по адм.д. № 5694/2023г., Второ отделение/, в която при аналогична фактическа обстановка се приема, че за жалбоподателя П. Запрянов е налице правен интерес да оспори разпоредбите на т.4, б.“а“ в частта „с обем до 1/2 стандартна страница – 20 лева“ от заповеди съответно № АД- 850-05-203/27.09.2018г. и № АД-750-05-112/18.08.2017 г. на председателя на Народното събрание на Република България. Решаващият мотив на съдебните състави, за да възприемат тезата за допустимост на обжалването се основава на тезата, че по редица дела, в които Запрянов е участвал като оспорващ, е заплатил такса от 20 лева за обнародване в неофициалния раздел на „Държавен вестник“ на призовки на съдилищата. От една страна, горепосочените актове нямат обвързваща за съда сила, а, от друга- аргументите за застъпената теза, не налагат извод за наличието на пряк и непосредствен правен интерес от водене на съдебното производство. Изискването за наличие на непосредствен правен интерес на оспорващия предполага обжалването да цели настъпване на благоприятни за него правни последици от отмяната на атакувания административен акт, доколкото последният по неблагоприятен начин продължава да засяга правната му сфера – да създава задължения или да ограничава неговите права, свободи или законни интереси. В случаите като процесния, правният интерес от търсената защита се обуславя от интереса да бъде премахнат оспорения акт от действащото право като акт, регулиращ съответния кръг обществени отношения, поради което и с отмяната на акта отпада и правния интерес от водене на дело. Именно в реда на изложеното следва да се подчертае още и това, че оспорената разпоредба определя дължимостта на определен вид държавна такса. Съгласно Закона за държавните такси, видът на държавните такси е обвързан с начина на определяне на размера им и с тяхната функция /възстановяване на направени разходи/. Така, по отношение на простата такса, каквато е била предвидена с оспорената разпоредба/, е възприет принципа на възстановяване на разходите /чл.3 от с.з./. Заплатените от П. Запрянов суми, описани в жалбата му, съставляват такси за обнародване в ДВ на заведени съдебни дела, които са приключили към датата на образуване на настоящото дело, като са решени всички въпроси, включително и тези, отнасящи се до сторените от Народното събрание разходи по обнародването в ДВ. В допълнение на изложеното съдът намира за необходимо да посочи още следното: Макар да не е посочил доводи в този смисъл, то, очевидно, предвид изложените твърдения в обстоятелствената част на жалбата, жалбоподателят свързва воденето на настоящото производство с потенциалната възможност от завеждане на бъдещ иск по ЗОДОВ, обосновавайки хипотетичен, евентуален правен интерес, свързан с бъдещо несигурно събитие от завеждането на исково производство. Изложените в тази връзка съображения не сочат на пряк и непосредствен правен интерес от обжалването, съществуващ към момента на депозиране на жалбата. Още повече, че възможността за обезщетяване на вреди от отменен като незаконосъобразен административен акт е създадена от законодателя с цел репарирането на вреди, причинени от такъв акт, но само в случай, че към момента на оспорването за жалбоподателя е бил налице правен интерес от съответната отмяна, а не с цел обосноваването винаги и при всички обстоятелства на правен интерес от отмяната на акта. Да се приеме обратното би било в противоречие с целта и духа на закона /чл.204 от АПК и ЗОДОВ/. Не без значение е и обстоятелството, релевирано всъщност от самият жалбоподател, че заплатените от същия такси са му били присъждани от съдилищата, предвид благоприятния за него изход на образуваните съдебни производства. Настоящият състав намира за уместно да обсъди фактите по разглеждания случай и в светлината на Решение от 24.11.2022г. по дело С- 289/2021 на Съда на Европейския съюз, постановено по отправено преюдициално запитване от Административен съд- София град. В мотивите на решението си СЕС не изключва възможността принципът на ефективност да допуска национална правна уредба, която предвижда юрисдикцията, сезирана с жалба срещу отменената с последваща норма разпоредба, да реши, че липсва основание за произнасяне, тъй като тази жалба е станала безпредметна /т.45 /. Според Съда, принципът на ефективност, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуално правило на държава членка, съгласно което, ако национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред като противоречаща на правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред, да се приема, че е отпаднал предметът на оспорване, а оттам- че липсва основание за произнасяне, без преди това страните да са имали възможност да изтъкнат интереса си от продължаване на производството и без това да е взето предвид /т.56/, в който смисъл е и постановеното решение. В разглеждания случай жалбоподателят не е лишен от ефективна съдебна защита- предоставена му е възможност да обоснове интереса си от водене на производството, релевираните доводи в тази връзка са предмет на обсъждане от настоящия решаващ състав, но се преценяват като неоснователни. Настоящият състав намира за необходимо в заключение да подчертае още веднъж следното: правилата за допустимост на жалбите в европейското законодателство са строги и се основават на принципа на правната сигурност. Съществуването на правен интерес на жалбоподателя предполага жалбата или искът да може чрез резултата си да донесе полза на страната, която го/я е подала (решения от 7 юни 2007 г., Wunenburger/Комисия, C-362/05 P, EU:C:2007:322, т. 42 и цитираната съдебна практика, от 17 април 2008 г., Flaherty и др./Комисия, C-373/06 P, C-379/06 P и C-382/06 P, EU:C:2008:230, т. 25 и от 4 юни 2015 г., Andechser Molkerei Scheitz/Комисия, C-682/13 P, непубликувано, EU:C:2015:356, т. 25). За сметка на това правен интерес липсва, когато уважаването на жалбата не би могло само по себе си да удовлетвори жалбоподателя (вж. по аналогия решение от 9 юни 2011 г., Evropaiki Dynamiki/ЕЦБ, C-401/09 P, EU:C:2011:370, т. 49 и цитираната съдебна практика). В настоящия случай се налага изводът, че П. Запрянов не би извлякъл никаква полза от развитие на производство за прогласяване нищожност или отмяна на акт, който не е част от правния мир към момента на депозиране на жалбата. С оглед изложеното и на основание чл. 159, т. 4 от АПК, настоящият съдебен състав счита, че жалбата на П. Запрянов против разпоредбата на т. 4, б. „а“ в частта „с обем до 1/2 стандартна страница – 20 лева“ от заповед № АД-650-05-134/29.08.2016 г. на председателя на Народното събрание на Република България следва да се остави без разглеждане, а образуваното съдебно производство да се прекрати. Воден от горното, Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на Четвърто отделение,