Определение № 698 от 29.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5475/2013 г.

С определение № 534/05.09.2013 г., постановено по настоящото дело, по искане на А. на М.с., на основание и по реда на чл. 309, ал. 1, изр. 2 и чл. 282, ал. 2 и от ГПК, е спряно изпълнението на влязлото в сила решение № 93/24.04.2013 г., постановено по гр. дело № 1535/2010 г. на ВКС, І-во гр. отд. Спирането е постановено, без молителят – държавно учреждение, да е внесъл обезпечение, тъй като съгласно чл. 391, ал. 4, пр. 2 от ГПК, приложима по аналогия в настоящото производство, той е освободен от внасянето на такова. Срещу така постановеното определение е подадена частна жалба с вх. № 8586/23.09.2013 г. от ответника по молбата за отмяна В. К. С.. Така подадената частна жалба е процесуално недопустима по следните съображения: Съгласно разпоредбите на чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във. вр. с ал. 1 от ГПК, срещу определенията на ВКС могат да бъдат подавани частни жалби, когато те преграждат по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона. Обжалваното в случая определение, което е постановено на основание и по реда на чл. 309, ал. 1, изр. 2 и чл. 282, ал. 2 от ГПК, очевидно не прегражда хода на съдебно производство, то не е и от категорията определения, изрично посочени в закона, които подлежат на обжалване. В този смисъл е и константната практика на ВКС, намерила израз и в определение № 233/11.05.2010 г. по ч. гр. дело № 97/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 75/02.02.2009 г. по ч. т. дело № 51/2009 г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС, определение № 502/05.07.2012 г. по ч. гр. дело № 426/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 611/29.10.2009 г. по ч. гр. дело № 528/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; в същия смисъл е и последният абзац от мотивите към т. 13 от тълкувателно решение (ТР) № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. С оглед на това, подадената частна жалба следва да бъде върната. В. К. С. е подал и молба с вх. № 8587/23.09.2013 г., с която иска отмяна по реда на чл. 253 от ГПК на постановеното по делото определение № 534/05.09.2013 г. В молбата се поддържа и се излагат подробни съображения, че съдът е допуснал грешка като е приложил по аналогия разпоредбата на чл. 391, ал. 4, пр. 2 от ГПК. Така подадената молба е процесуално допустима (в този смисъл – също определение № 611/29.10.2009 г. по ч. гр. дело № 528/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и последният абзац от мотивите към т. 13 от тълкувателно решение (ТР) № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС). Разгледана по същество, молбата е неоснователна. Действително, както поддържа молителят, производството за спиране изпълнението на влязло в сила решение, срещу което е подадена молба за отмяна по чл. 303, ал. 1 или чл. 304 от ГПК, или за спиране изпълнението на невлязло в сила въззивно решение, срещу което е подадена касационна жалба (чл. 309, ал. 1, изр. 2 и чл. 282, ал. 2 и сл. от ГПК), е различно от производството за обезпечаване на бъдещ или на предявен иск (чл. 389, чл. 390 и сл. от ГПК). Съгласно константната практика на ВКС (в този смисъл – определение № 204/26.03.2010 г. по гр. дело № 186/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 602/19.09.2012 г. по ч. гр. дело № 546/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 452/15.12.2008 г. по ч. гр. дело № 2249/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 414/28.11.2008 г. по ч. гр. дело № 2111/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 408/08.12.2008 г. по гр. дело № 2166/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) обаче, разпоредбата на чл. 391, ал. 4, пр. 2 от ГПК е приложима по аналогия и в производството за спиране изпълнението на съдебно решение по чл. 309, ал. 1, изр. 2 и чл. 282, ал. 2 и сл. от ГПК. Това е така, защото и в този случай целта на внасяното от молителя обезпечение (парична гаранция) е да се обезпечи събирането на паричното вземане на насрещната страна, присъдено с решението, или на евентуалното й бъдещо парично вземане за вреди от спирането на изпълнението на решението, когато то няма за предмет парично вземане. Когато обаче молител е държавно учреждение, такова обезпечение (парична гаранция) не е необходимо, тъй като срещу такъв молител принудителното изпълнение на парично вземане е недопустимо (чл. 519, ал. 1 от ГПК), а изпълнението се осъществява по реда на чл. 519, ал. 2 от ГПК – от държавния бюджет. По тези съображения, молбата за отмяна на постановеното по делото определение № 534/05.09.2013 г, като неоснователна, следва да се остави без уважение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение