Определение № 900 от 12.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 580/2012 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение № 315 / 04.06.2012 год. по ч.г.д.№ 661 / 2012 год. на Окръжен съд - Велико Търново ,с което е потвърдено разпореждане № 1478 / 11.05.2012 год., постановено по ч.г.д. № 631 / 2012 год. на Районен съд – Горна Оряховица. С потвърденото разпореждане е върната като нередовна, след изпълнение процедурата по чл.129 ал.2 ГПК, подадената от настоящия жалбоподател частна жалба против частичния отказ за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по реда на чл.417 ГПК, срещу длъжниците С. Д. Д. и [фирма], постановен на 17.04.2011 год. по гр.д.№ 631 / 2012 год. от Районен съд - Горна Оряховица. Жалбоподателят не оспорва факта, обусловил връщане като нередовна на частната жалба, с правно основание чл.413 ал.2 ГПК – незаплатена държавна такса в указания от съда размер - съгласно чл.18 т.1 вр. с чл.12 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират в съдилищата по ГПК, вместо действително внесената от страната такса в размер на 15 лв., съгласно чл.19 от Тарифата. Обосновава неправилност на дадените от съда указания, в който смисъл мотивира и неправилност на постановеното, като последица от същите разпореждане за връщане на частната жалба, прилагайки и съдебна практика в същия смисъл - относно процесуалните правомощия на въззивната инстанция при неизпълнени, но неправилни указания на първоинстанционния съд. Неправилността на указанията страната извежда от характеристиката на атакувания с върнатата частна жалба съдебен акт, считайки го постановен по реда на чл.418 ГПК. В обосноваване допустимост на касационното обжалване [фирма] сочи процесуалноправния въпрос за дължимата държавна такса по подадената от него и върната като нередовна частна жалба срещу частичния отказ за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, считайки че същата има за предмет частичен отказ за издаване на разпореждане за незабавно изпълнение и като такава намираща правно основание в чл.418 ал.4 от ГПК, а не и частичен отказ за издаване заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, с правно основание чл.413 ал.2 ГПК. Не са посочени обстоятелства в обосноваване на допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна, насочена е срещу валиден и допустим съдебен акт, като въззивното определение е от кръга на обжалваемите, съгласно чл.274 ал.3 т.1 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното разпореждане за връщане частната жалба на [фирма] против частичен отказ за издаване заповед за незабавно изпълнение, основано на документ, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че дължимата по обжалването държавна такса е по чл.18 т.1 вр. с чл.12 т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират в съдилищата по ГПК, а не по чл.19 от Тарифата, безспорно незаплатена от жалбоподателя. По допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.1 вр. с чл.274 ал.3 т. 1 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Поставеният въпрос съставлява правен въпрос по смисъла на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като е включен в предмета на спора и отговора на същия е обусловил мотивите на атакуваното въззивно определение. Неправилно е, обаче, отнасянето му от жалбоподателя към обжалването на „ отказ за издаване на разпореждане за допускане на незабавно изпълнение „, при твърдение за уважено по същество изцяло искане за издаване на заповед за изпълнение на същото парично задължение. Видно от издадената заповед № 1201 / 17.04.2011 год. по гр.д. № 631 / 2012 год. на Районен съд – Горна Оряховица, уважителната и отхвърлителната й част касаят различни предявени от същия молител и срещу същите длъжници вземания, като в отхвърлителната й част - за акцесорни вземания от лихви - съдебният акт предпоставя жалба с правно основание чл. 413 ал.2 ГПК, а не чл.418 ал.4 ГПК ,противно на твърдяното от жалбоподателя. Не е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. По релевантния за спора процесуалноправен въпрос е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в определение № 540 / 18.09.2009 год. по ч.т.д. № 277 / 2009 год., определение № 99 / 08.02.2010 год. по ч.т.д.№ 793 / 2009 год., опр. № 606 / 10.08.2010 год. по ч.т.д.№ 393 / 2010 год. ,опр. № 477 / 30.06.2010 год. по ч.т.д. № 504 / 2010 год. всички на ВКС, ТК, второ търговско отделение и др., която не се налага да бъде променяна. В указанията си по реда на чл.129 ал.2 ГПК първоинстанционният съд се е съобразил с така посочената трайна и безпротиворечива съдебна практика и определил дължима такса по чл .18 т.1 вр. с чл.12 т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират в съдилищата по ГПК. Държавна такса по чл.19 от Тарифата се събира в случаите, в които заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е разгледано по същество и когато се атакува разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на парично задължение по чл.419 ал.1 ГПК, какъвто не е настоящия случай, по преждеизложените съображения. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение