Определение № 4008 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 896/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е определение № 480/24.11.2025 г. по гр.д. № 374/2025 г., с което Апелативен съд – Пловдив по молбата на Т. Е. П. е отказал да измени въззивното решение в частта по разноските. Определението се обжалва от Т. П. за неправилно прилагане на чл. 78, ал. 5 ГПК, включително в нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. От ответника Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“ [населено място], не е постъпил отговор по частната жалба. В произнасянето си по молба от ищцата с определението по чл. 248 ГПК въззивният съд е приел, че действително е пропуснал да се произнесе по своевременното й възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК (приложима първоначална редакция на текста), но то е неоснователно. Мотивирал се е с това, че при съобразяване на уговореното и изплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за сумата 3 000 лв., на когото въззивната жалба е частично основателна – за осъдителната част от първоинстанционното решение над размера 500 лв. до 15 000 лв., с фактическата и правна сложност на делото, следва да съобрази, че адв. Р. Р. е осъществил представителството на болницата не само пред въззивния, но и пред първостепенния съд. Настоящият състав намира, че в определението по чл. 248 ГПК неправилно е прието, че по въведеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е от значение и осъщественото представителство на ответника от адв. Р. пред първата инстанция. В първия етап на производството то е осъществено безплатно (чл. 38, ал. 1 ЗА), а уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение е само за защитата и представителството във второинстанционното производство. Следователно въззивният съд е бил длъжен да съобрази дали то съответства на фактическата и правна сложност на делото само пред втората инстанция, респ. дали с уговорената сума 3 000 лв. ответникът е надценила труда на адвоката съществено/пряко мярата, зададена и от пазара на адвокатските възнаграждения, а платеното в повече има за причина поведението на ответника, а не неоснователно поддържания спор от ищеца и пред втората инстанция. В извършването на тази преценка настоящата инстанция намира, че с оплакванията срещу първоинстанционното решение във въззивна жалба на ответника, и с тези в насрещната жалба на ищеца страните са пренесли изцяло спора по иска по чл. 49 ЗЗД пред втората инстанция. При заявените и поддържани три основания на предявения иск, които първостепенният съд е намерил за осъществени, във въззивната жалба адв. Р. е въвел множество оплаквания срещу първоинстанционното решение и доразвил съображения за основателност на въведените възражения в отговора на исковата молба. Адвокатът е представил и пространен отговор на насрещната жалба, подадена от двамата упълномощени адвокати на ищеца. Действително пред въззивната инстанция нови доказателствени искания не са правени и делото е разгледано в едно заседание, но за извода дали уговореното възнаграждение за представителството на ответника съответства на труда, който адв. Р. се е задължил да престира, от значение са правната и фактическа сложност на конкретното въззивно дело –значителна, и пазара на адвокатските възнаграждения по подобни дела към момента на сключения договор за защита и процесуално представителство – към 12.05.2025 г. и при авансирания труд от адв. Р. по изготвените към този момент жалба и отговор на насрещната жалба – със значителен обем. Като се отчете и размера на иска – 30 000 лв., настоящата инстанция не намира за прекомерно уговореното адвокатско възнаграждение. Частната жалба включва и оплакване, че като краен резултат ищцата ще понесе отговорност за разноски по делото в по-висок размер от присъденото обезщетение. Извършено е и позоваване на делата С. срещу България и Ч. и К. срещу България. С тези решения ЕСПЧ установява несъвместимост на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ (първоначалната редакция на Закона, тогава ЗОДВПГ) с чл. 6 § 1 КЗПЧОС. Чл. 10, ал. 2 ЗОДВПГ допускаше възможност при частично уважаване на иска ищецът да бъде осъден да заплати държавна такса върху отхвърлената част, надвишаваща размера на пресъденото обезщетение, т.е. при успешен изход на делото да стане длъжник на държавата. Решението С. срещу България (2007 г.) е причина за законодателната промяна на чл. 10 ЗОДВ със ЗИДЗОДОВ, Обн., ДВ бр. 43/29.04.2008 г., но с него установеното от ЕСПЧ нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС е свързано със национална норма, която се прилагаше само по граждански дела срещу държавата. Деликтните материални състави в чл. 78 ГПК, при които съдът определя отговорността на страните за разноските по делото в зависимост от крайния му изход, са приложими по всички граждански дела. Ако решенията на ЕСПЧ се тълкуваха така, както поддържа жалбоподателят, това би означавало, че всяко гражданско дело, при което като резултат от частичното уважаване на иска ищецът дължи разноски на ответника повече от присъденото (чл. 78, ал. 3 ГПК), е в противоречие с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Подобен извод не е правен в практиката на ЕСПЧ и е неизводим.