Определение № 4717 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2672/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. И. Т., подадена чрез процесуалния му представител, против определение № 820 от 29.03.2024 г. по гр. дело № 541/2023 г., постановено по реда и условията на чл. 248 ГПК. С последното въззивният съд е оставил без уважение молбата му за допълване на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските, макар и неточно посочено като такива за неговото изменение, и съдържащото се в нея искане за издаване на изпълнителен лист за същите. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд не е съобразил искането му за разноски по приключилото производство с влязло в сила решение на ВКС и задължението му по чл. 294, ал. 2 ГПК да се произнесе по същите, което неизпълнение е в противоречие с установената практика на ВКС. Ответникът по частната жалба Държавата, представлявана от представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, навеждайки възражения за липса на предпоставки за допускането й до касационно разглеждане, а при евентуалност – за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна – с правен интерес да обжалва съдебния акт, постановен по реда и условията на чл. 248 ГПК, поради което същата е процесуално допустима и разглеждането й касационната инстанция по аргумент от чл. 274, ал. 2, изр. 1 във вр. с чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК не е обусловена от предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че при приетата неоснователност на исковата претенция с постановеното решение и при задължението му съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК да се произнесе и за разноските пред касационната инстанция, претендираните от молителя такива за приключилото производство пред касационната инстанция не се следват, а липсата на изпълнително основание за тяхното присъждане прави неоснователно и искането за издаване на изпълнителен лист. Така постановено въззивно определение е допустимо и правилно. Формирана воля на въззивния съд и изразената такава в обжалваното определение е по направеното искане на страната за присъждането й на разноски, по които същият не се е произнесъл с постановеното решение, поради което посочването му като молба за изменение на постановеното решение в частта за разноските няма за последица неговата недопустимост, в която насока са част от наведените от жалбоподателя доводи. Съгласно чл. 81 вр. чл. 78 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, съобразно изхода на спора. Тъй като в случай на връщане на делото за ново разглеждане, касационната инстанция не прилага чл. 81 ГПК, с нормата на чл. 294, ал. 2 ГПК се възлага на въззивния съд, който ще се произнесе с акта по същество, да вземе предвид не само разноските пред въззивната инстанция, но и тези, направени пред касационната инстанция, съобразно това в чия полза ще бъде постановеното от него решение по съществото на спора при спазване правилата на чл. 78 ГПК. Молбата по чл. 248 ГПК е подадена от жалбоподателя С. Т. в законоустановения срок, но същата е неоснователна при изхода на спора пред въззивната инстанция, разгледан след връщане на делото от касационната инстанция, в която насока са и указанията, дадени с решение № 50014 от 17.02.2023 г. по гр. дело № 2127/2022 г. на ВКС, I г.о. С отхвърляне на иска за собственост при постановяване на въззивното решение с потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение и съобразно съдопроизводствени правила относно отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК за ищеца С. Т. (въззивник и сега частен жалбоподател) не е възникнало вземане за направените разноски пред касационната инстанция, по което делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Липсата на възникнало вземане за разноски води до неоснователност на молбата за тяхното присъждане с допълване на постановеното решение в частта за разноските, а липсата на изпълнително основание по чл. 404, т. 1 ГПК – до неоснователност на искането за издаване на изпълнителен лист. Гореизложеното обосновава извод, че въззивният съд е постановил обжалваното определение в съответствие със законовите изисквания, поради което същото следва да бъде потвърдено, а подадената против него частна жалба като неоснователна - оставена без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.