Определение № 353 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 231/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. срещу определение рег.№11621 от 16.6.2025 г. по възз.ч.гр. д. №3028 по описа за 2025 г. на Софийския градски съд, ЧЖ-VI-Ж състав, с което е оставена без уважение частната жалба с вх. № 26929 от 5.3.2025 г. срещу определение № 7254 от 11.2.2025 г. по гр. д. №2866 по описа за 2024 г. на Софийския районен съд, 151 състав, в частите, с които е върната като недопустима исковата молба, производството е прекратено и е оставено без уважение искането за допускане на правна помощ.

Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на жалбоподателя и данните по делото, приема следното:

Е. М. е предявил срещу Софийския апелативен съд иск за заплащане на 24 999 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени по дело за изменение мярката за неотклонение задържане под стража в по-лека по дело № 108/2016 г. на АСНС. Поискал е да му бъде предоставена правна помощ. С определение рег.№7254 от 11.2.2025 г. по гр. д. №6752 по описа за 2025 г. на Софийския районен съд, 127 състав, е отказано предоставянето на правна помощ на ищеца, исковата молба е върната и производството е прекратено.

С обжалваното пред настоящата инстанция определение Софийският градски съд е потвърдил като краен резултат първоинстанционното определение, като е формулирал свои собствени съображения. Служебно е констатирал, че за обезщетение за неимуществени вреди от незаконното според ищеца задържане под стража срещу същия ответник са образувани три други производства, едно от които е висящо, поради което всяко следващо производство със същия предмет, каквото е настоящото, е недопустимо Освен това въззивният съд е посочил, че в исковата молба не се твърди задържането под стража да е било отменено като незаконно в рамките на проведеното наказателно производство, поради което искът не може да се подведе под фактическия състав на чл.2, ал.1, т.1, предл.1 от ЗОДОВ и затова искът е недопустим.

От изложеното дотук се изяснява, че въззивният съд е потвърдил отказа на първоинстанционния съд да предостави правна помощ на Е. М. и в тази част съгласно чл.95, ал.6 от ГПК въззивното определение е окончателно. Ето защо частната касационна жалба в частта, с която се обжалва определението за потвърждаване на отказа от предоставяне на правна помощ е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

Във връзка с мотивите на въззивния съд за потвърждаване на прекратяването на производството касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Следва ли съдът да прекратява производство по иск за обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ с мотив „злоупотреба с процесуално право“, когато ищецът е оправдан с влязла в сила присъда и търси обезщетение за вреди от задържане под стража, наложено в рамките на същото производство, а участието му в други дела по време на изтърпяване на наказание представлява ли упражняване на гарантирано от Конституцията, Конвенцията и правото на ЕС право на достъп до съд?

2. Завеждането на дела и явяването в съдебни заседания представлява ли отклонение от режима на изтърпяване на присъдата?

Настоящата инстанция приема, че по така формулираните въпроси касационно обжалване на определението на Софийския градски съд не следва да се допуска. Съгласно т.1 на ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът следва да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и представлява общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Посочването на правен въпрос, който не е относим към мотивите на обжалвания въззивен акт и следователно не е от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Именно такъв е и настоящият случай. Формулираните от касатора въпроси касаят съображенията на първоинстанционния съд за прекратяване на спора, но не и мотивите на въззивния съд да го потвърди. Въззивният съд е посочил, че първоинстанционното определение е правилно като краен резултат, но е изтъкнал други мотиви. На първо място въззивният съд се е позовал на наличието на предходно висящо дело между същите страни и на същото основание, при което производството се прекратява на основание чл.126 от ГПК. На второ място въззивният съд е приел, че ищецът изобщо не твърди задържането под стража да е било отменено като незаконно в рамките на проведеното наказателно производство. Във връзка с тези два аргумента на съда касаторът не е формулирал въпроси, а Върховният касационен съд не може служебно да ги извежда.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение