Определение № 2785 от 08.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1909/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. П. С. срещу определение № 2087 от 29.06.2026 г. по в. гр. д. № 758/2026 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 16 състав, с което е оставена без уважение молба вх. № 15283/30.04.2026 г. на частния жалбоподател за изменение на решение № 557 от 30.04.2026 г. по същото дело в частта за разноските, като му бъдат присъдени и направените пред първоинстанционния съд разноски за държавна такса в размер на 349, 20 евро. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение на въззивния съд е незаконосъобразно. Излага доводи, че при определяне на размера на дължимите му с оглед изхода на делото /уважаване на иска за половината от търсената сума/ разноски въззивният съд е взел предвид само сумата от 2 395 лв., с равностойност 1 224,54 евро, която съответства на разноските по представения пред първата инстанция списък по чл. 80 ГПК, съответно е присъдил в полза на ищеца С. разноски в размер на 612, 27 евро. В частната жалба се сочи, че на 28.11.2025 г., след проведеното последно открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, по указания на съда във връзка с допуснато увеличаване на иска ищецът е довнесъл държавна такса в размер на 1 365, 94 лв. /698, 39 евро/. Поради това последната посочена сума не фигурирала в представения списък на разноските по чл. 80 ГПК. С оглед изложеното счита, че действителният общ размер на извършените от него разноски за първоинстанционното производство възлиза на 3 760, 94 лв. /с равностойност 1 922, 94 евро/, от които съразмерно на уважената част от иска ответникът следва да бъде осъден да му заплати сумата от 961, 47 евро, а не 612, 27 евро. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е приложил прекалено формално разпоредбата на чл. 80 ГПК, без да съобрази спецификата на конкретното дело. Излага аргументи, че не се касае до претендиране на нов вид разноски или на разход, извършен по инициатива на страната, а до допълнително внесена държавна такса, заплатена единствено в изпълнение на дадени от съда указания, която е и необходимо условие за допускане на изменението на иска. Счита, че извършването на тези разноски е удостоверено надлежно с намиращия се по делото платежен документ. Поддържа, че разпоредбата на чл. 80 ГПК не въвежда задължение на страната да представя нов или допълнителен списък при извършване на разноски, след като вече е представен списък по чл. 80 ГПК. Моли обжалваното определение на въззивния съд да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „ЗД „Бул инс““ АД не е депозирал отговор на жалбата. Третото лице помагач на страната на ответника „Застрахователна компания Лев инс“ АД не изразява становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С решение № 557 от 30.04.2026 г. по в. гр. д. № 758/2026 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 16 състав, образувано по въззивна жалба на С. П. С., след частични отмяна и потвърждаване на решение № 102 от 22.12.2025 г. по т. д. № 133/2024 г. на Врачански окръжен съд „ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено на основание чл. 405, ал. 1 вр. чл. 409 КЗ да заплати на С. П. С. сумата от 15 376,72 евро /30 074, 26 лв./, представляваща дължимо застрахователно обезщетение по застрахователна полица № Е23600010991/09.10.2023 г. по имуществена застраховка „Автокаско хит“ и заведена щета № [ЕГН] за претърпени имуществени вреди по лек автомобил „Форд Мустанг“ с рег. № ВР 3366 СК и рама № 1FA6P8CF4M5114778, настъпили в резултат на застрахователно събитие – ПТП от 29.06.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 60 148, 52 лв. Във въззивното решение съдът е отчел, че пред първоинстанционния съд ищецът е направил разноски в размер 2 395 лв., като с оглед резултата по делото му е присъдил сумата от 612, 27 евро /1197, 50 лв./ разноски за първоинстанционното производство. За да постанови обжалваното определение, Софийски апелативен съд е счел, че е сезиран с искане на ищеца въззивник с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като му се присъди допълнително сумата от 349, 20 евро, представляваща разноски за държавна такса, направени в производството пред първоинстанционния съд. Съставът на апелативният съд е констатирал, че в открито съдебно заседание на 27.11.2025 г. при първоинстанционното разглеждане на делото по искане на ищеца С. П. С. съдът е допуснал увеличаване на иска от 26 000 лв. на 60 148, 52 лв., като е задължил ищеца да представи доказателства за довнесена дължима държавна такса в размер 1 365, 97 лв. Установил е, че в същото съдебно заседание делото е обявено за решаване, като ищецът е представил списък на направените разноски, в който не фигурират разноските за държавна такса във връзка с изменението на иска. В атакуваното определение е отчетено, че с молба от 27.11.2025 г. С. П. С. е представил доказателства за заплащане на допълнително определената държавна такса по делото в размер 1 365,97 лв. С оглед така установеното въззивният съд е счел, че искането по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските е допустимо, тъй като е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК. Намерил е, че молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна, доколкото е налице пропуск на ищеца да включи разноските за държавна такса, внесена във връзка с увеличаването на иска, в списъка по чл. 80 ГПК, представен в първата инстанция, както и в списъка с разноски, депозиран във въззивната инстанция. Изтъкнал е, че при представен списък по чл. 80 ГПК съдът е ограничен и може да присъди само включените в този списък разноски. Обжалваното определение на въззивния съд е правилно. В разпоредбата на чл. 80 ГПК е предвидено, че страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. Както е изяснено в мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, списъкът на разноските по чл. 80 ГПК съдържа изброяване на всички разходи, които страната е направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени. В постоянната практика на ВКС, обективирана в определение № 167 от 02.03.2012 г. по ч. т. д. № 119/2012 г. на ВКС, I т. о., определение № 732 от 19.11.2014 г. по ч. т. д. № 3233/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 546 от 16.10.2015 г. по ч. т. д. № 2014/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 21 от 20.01.2016 г. по т. д. № 1011/2015 г. на ВКС, II т.о., определение № 1271 от 16.05.2024 г. по т. д. № 165/2024 г. на ВКС, І т. о., определение № 1786 от 27.05.2025 г. по ч. т. д. № 818/2025 г. на ВКС, ІІ т. о. и др., се приема, че списъкът по чл. 80 от ГПК има функцията да конкретизира точния размер на поисканите разноски, които се сочат в абсолютни цифри, без да са необходими допълнителни изчисления. Следователно съдържанието на искането на страната за възстановяване на направените от нея разноски се определя от изброените в представения списък разходи по водене на делото. Предвид диспозитивното начало на гражданския процес при произнасянето си по разпределяне на отговорността за разноски съдът е ограничен до посочения в списъка претендиран размер /в списъка страната може да посочи по-ниска сума на разноските от реално направените, респ. да не поиска присъждане на част от разноските, включително и на ДДС/. В този смисъл е и определение № 47 от 11.03.2021 г. по гр. д. № 2827/2019 г. на ВКС, IІ г.о., съгласно което дори и страната да е представила доказателства за направен разход по водене на делото, щом не го е включила в списъка на разноските, следва, че не претендира присъждането му към релевантния момент, а именно приключване на производството пред съответната инстанция. В случая ищецът С. П. С. е представил списъци на разноските по чл. 80 ГПК при първоинстанционното разглеждане на делото и при разглеждане на делото от въззивния съд, като в тях се съдържа изброяване на заплатените от посочената страна разходи за водене на делото пред съответната инстанция. Поради това следва да се приеме, че искането на ищеца въззивник за присъждане на сторените от него разноски се определя от посочените като вид и размер разходи във всеки един от представените списъци по чл. 80 ГПК, като при разпределяне на отговорността за разноски съдът е ограничен от това искане. В списъка за разноски по чл. 80 ГПК, депозиран от ищеца в първоинстанционното производство, не е изброен като направен разход този за държавна такса в размер на 1 365, 94 лв. /698, 39 евро/, внесена в изпълнение на указанията на съда във връзка с допуснатото увеличаване на иска. Поради това ищецът не е направил искане да бъде ангажирана отговорността за разноски на ответника за невключените в списъка по чл. 80 ГПК разходи за държавна такса, дължима по повод изменението на иска, и въззивният съд не е следвало да ги присъжда с постановеното от него решение, дори и същите да са реално направени. Следователно, молбата по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на сумата от 349, 20 евро, представляваща разноски за държавна такса, е неоснователна и следва да се остави без уважение. Като е достигнал до същия извод с обжалваното определение, Софийски апелативен съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение