Определение № 431 от 11.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1085/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу определение № 143 от 11.03.2024 г. по т.д. № 527/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което съдът е осъдил „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, да заплати по сметка на Софийски апелативен съд сумата 1 857,77 лв. – дължима държавна такса по делото. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният съдебен акт е недопустим. Изтъква, че въззивният съд е следвало да се произнесе по дължимата по делото държавна такса с постановеното по спора решение, но не е сторил това. Сочи, че съдът не може по своя инициатива – без да е сезиран с искане от страна в процеса, да допълва или изменя решението си в частта за разноските, поради което обжалваният съдебен акт, с който съдът, без надлежно сезиране, е присъдил държавна такса, е недопустим. Излага, че уредената в чл. 77 ГПК хипотеза не касае присъждане на разноски, а само постановяване на принудителното им събиране, като се позовава на съдебната практика по определение № 104 от 09.02.2015 г. по ч. т. д. 112/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. По тези доводи моли обжалваният съдебен акт да бъде обезсилен като недопустим, евентуално отменен като неправилен. В указания срок не е депозиран писмен отговор на частната жалба от насрещната страна – „Вип пропъртиз“ ЕООД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, приема, че е сезиран с допустима жалба от материално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, която предвид разясненията, дадени с т. 24 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, ще бъде разгледана по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е осъдил „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, да заплати по сметка на Софийски апелативен съд сумата 1 857,77 лв. – дължима държавна такса по делото. Съдебният акт е мотивиран с доводи, че дължимата за въззивното разглеждане на спора държавна такса не е събрана предварително, поради което и с оглед изхода на спора следва да бъде събрана от масата на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност. Частната жалба е частично основателна. Предвид нормата на чл. 77 ГПК ако страна остане задължена за разноски, съдът постановява принудителното им събиране. Законовата разпоредба не предвижда като предпоставка сезиране на съда с искане от някоя от страните, намира се в Глава осма „Такси и разноски“ от ГПК и урежда хипотеза, различна от сочените от частния жалбоподател по допълване или изменение на съдебното решение в частта за разноските по почин на страните – чл. 248 ГПК. По приложението й е налице утвърдена и безпротиворечива съдебна практика, включително сочената от касатора по определение № 104 от 09.02.2015 г. по ч. т. д. 112/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, както и служебно известната на настоящия състав на съда по определение № 60288 от 30.07.2021 г. по ч. т. д. 605/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с която се приема, че съдът на основание чл. 77 ГПК има не само правото, но и задължението да събере принудително от задължената страна дължимите от нея и несъбрани разноски и такси по делото, което може да бъде сторено, както със съдебния акт, с който се приключва производството по делото на конкретната инстанция, така и след приключване на делото в рамките на давностния срок. Видът на съдебния акт, с който се постановява принудителното събиране на разноските, е определение, като отношението между страната и съда във връзка с дължимостта на разноските за производството по делото е процесуалноправно, на власт и подчинение, и съдът служебно постановява принудителното събиране на разноските и таксите по реда чл. 77 ГПК. Налице е утвърдена съдебна практика и по въпроса за дължимата в производството по възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН, вр. чл. 68 ЗБН държавна такса (напр. решение № 26 от 07.06.2019 г. по т.д. 703/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I TO и решение № 242 от 21.03.2019 г. по т.д. 3097/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I TO), която се споделя от настоящия състав на съда и съобразно която таксата на основание чл. 612, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 694, ал. 7 ТЗ не се събира предварително, а при уважаване на претенцията се събира от масата на несъстоятелността, като се определя върху ј от спорното вземане. Обжалваният съдебен акт е постановен при частично съобразяване с цитираната утвърдена практика, като въззивният съд правилно е изпълнил задължението си да събере дължимата по делото такса от масата на несъстоятелността на банката, но неправилно - в отклонение от приложимото правило на чл. 694, ал. 7 ТЗ, е определил дължимия размер на таксата за въззивно обжалване от 2 % върху целия размер на спорното вземане от 92 888,46 лв., а не както предвижда нормата на чл. 694, ал. 7 ТЗ, приложима на основание чл. 612, ал. 2 ТЗ, върху ј от вземането. По тези мотиви обжалваното определение е неправилно в частта, с която съдът е осъдил „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, да заплати по сметка на САС държавна такса за горницата над сумата 464,44 лв. до пълния присъден размер от 1 857,77 лв., и следва да бъде отменено в тази част. В останалата част съдебният акт е правилен и следва да бъде потвърден. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение