Решение № 760 от 23.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8023/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Миграция“ при Министерство на вътрешните работи, подадена чрез упълномощен главен юрисконсулт В. Чорбаджийски, срещу решение № 21253 от 20.06.2025 г., постановено от Административен съд - София – град, I отделение, 34 състав, по адм. дело № 11542/2024 г. В касационната жалба се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Според касационния жалбоподател неправилно съдът е приел, че обжалваният административен акт е материално незаконосъобразен, тъй като органът не е събрал доказателства и не е извършил преценка за спазване на чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, защото по отношение на чуждия гражданин е отнето предоставеното право на международна закрила с влязло в сила решение на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. Развива съображения, че в тази хипотеза и на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, компетентният административен орган действа при условията на обвързана компетентност, след като констатира основанието за прилагане на принудителната административна мярка. Касаторът поддържа, че съгласно изложеното в предложение № 5364р-27173/30.10.2024 г., административният орган е отчел всички налични факти и обстоятелства, в изпълнение на разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Акцентира на обстоятелството, че чужденецът не въвежда твърдения и не сочи доказателства, че е пребивавал в страната на годно правно основание към датата на постановяване на оспорения акт. Претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – Я. М. Х., оспорва касационната жалба чрез упълномощен адвокат Т. Димитрова, която в писмено становище пледира за отхвърлянето й като неоснователна и за оставяне в сила обжалваното решение, което е правилно и законосъобразно постановено. Прави искане за присъждане на разноски, съобразно представен договор за правна защита и съдействие. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото, за да отмени заповедта на директора на дирекция „Миграция“ – МВР, съдът е направил обоснования извод за нейната незаконосъобразност, тъй като преди да наложи принудителната мярка административният орган не е изпълнил задължението си за направи преценка на обстоятелствата по чл. 42 ЗЧРБ. Според участващия по делото прокурор тези обстоятелства са от решаващо значение за произнасянето, предвид което неизясняването им и невземането им предвид представлява съществено нарушение на административно производствените правила. Счита за законосъобразни изводите на първостепенния съд, че при налагането на ПАМ по чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ органът не се е съобразил със семейното положение на жалбоподателя и не е мотивирал заповедта си с тази задължителна преценка. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на директора на дирекция „Миграция“ при Министерство на вътрешните работи за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена в преклузивния срок, визиран в чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 21253 от 20.06.2025 г., е отменена по жалба на Я. М. Х., гражданин на Сирия, заповед №5364з-4694/30.10.2024 г. на директора на дирекция „Миграция“ – МВР, с която на чуждия гражданин е наложена принудителна административна мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, която да се изпълни до страна на произход – Сирия. За да достигне до този резултат първостепенният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в рамките на предоставените му съгласно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ правомощия, в изискуемите форма и съдържание, но в нарушение на закона и при допуснати съществени процесуални нарушения. Счел е, че основанието и мотивите за налагане на принудителната административна мярка /ПАМ/ са посочени в предложение рег. № УРИ 5364р-26137/30.10.2024 г. на началник отдел ПНД-ДМ, към което препраща самата заповед и в което се сочи, че за жалбоподателя има влязло в сила решение за отказ от предоставяне статут на бежанец или хуманитарен статут, т.е. са налице предпоставките за налагане на ПАМ по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ. Според първостепенния съд обаче, наличието на основание по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ не е достатъчно за законосъобразност на издадената заповед, защото административният орган е следвало да съобрази предпоставките, предвидени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Преценено е, че в предложение № УРИ 5364р-26137/30.10.2024 г. са обсъдени само част от относимите обстоятелства за прилагане на ПАМ, независимо че от доказателствата по делото се установява, че жалбоподателят и цялото му семейство живеят в Република България, следователно не е била извършена преценка дали с издаването на акта е приложена пропорционална мярка по смисъла на чл. 2, § 3 от протокол 4 към ЕКПЧ. В мотивите на обжалваното е отразено, че при налагането на ПАМ по чл. 39а, ал.1 т. 2 ЗЧРБ компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето, каквото съобразяване в случая не е налице. Съдът е приел, че след като по делото се установяват данни, че към датата на издаване на оспорената заповед семейството на жалбоподателя трайно се е установило в страната и не е налице намерение да се установи заедно с него в друга държава, пребиваване в друга държава в минал период и трайни връзки с такава, основаващи се на заетост или други причини, то с налагане на мерките по спорната ПАМ ще се стигне до фактическа раздяла с останалите членове на семейството му, което представлява намеса в правото му на зачитане на семеен живот по чл. 8, 1 от Конвенцията. Според решаващите мотиви на първостепенния съд постановената ПАМ е несъразмерна и недопустима, защото налагането ѝ не е мотивирано с реални и доказани фактически констатации, отнасящи се до факти и обстоятелства за оспорващия, и с нея не е обосновано с наличие на някое от основанията по чл. 8, ал. 2 ЕКПЧ, за да е допустима намесата в защитеното от международния акт право на личен и семеен живот на Я. М. Х.. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно, като постановено в нарушения на приложимия материален закон и поради неговата необоснованост. При напълно изяснена фактическа обстановка, установена от събраните по делото писмени доказателства, съдът е достигнал до неправилен извод за основателност на депозираната пред него жалба. Неправилно съдът е приел, че обжалваният административен акт е материално незаконосъобразен, тъй като административният орган не е не е извършил преценка за спазване на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Оспорената заповед № 5364з-4694 от 30.10.2024 г. на директора на дирекция „Миграция“ – МВР е издадена на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, мярката „връщане" се налага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище. Съгласно чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ една от принудителните административни мерки е тази по т. 2 - връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна. По делото не е спорно, че с решение № 1443 от 17.02.2022 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет /ДАБ/ на чуждия гражданин Я. М. Х. е предоставен хуманитарен статут, прекратен с последващо решение № 9521 от 12.09.2024 г., което, като необжалвано, е влязло в сила. Поради това, както основателно е посочил и касационният жалбоподател, за чужденеца е настъпил правопрекратяващият факт, създаващ задължение за неговото връщане, поради незаконното му пребиваване на територията на страната. В посочената хипотеза и на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ административният орган действа при условията на обвързана компетентност, защото при установяване на визирания в хипотезата на нормата юридически факт, а именно наличието на влязло в законна сила решение за прекратяване на предоставения хуманитарен статут, той няма правомощията да преценява дали да наложи или не процесната ПАМ. С влизане в сила на решение № 9521 от 12.09.2024 г. на председателя на ДАБ чуждият гражданин е престанал да има право на пребиваване на територията на страната, като по делото липсват данни да има такова право на друго основание. В подкрепа на изложеното е нормата на общностното право - член 6, параграф 1 от Директива 2008/115, според която държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия. Следователно, актът по чл. 41 ЗЧРБ има фактически функцията да установи по надлежния ред, че гражданинът на трета държава има качеството на незаконно пребиващ на територията на страната, както и да му наложи задължение за връщане – в този смисъл е решение от 19 юни 2018 г., Gnandi, С-181/16, EU: C: 2018: 465, т. 36. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че в оспорената заповед липсва анализ на всички относими към приложението на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ факти. От предложение с рег. № 5364р-26137 от 30.10.2024 г. на началник отдел „Незаконна миграция“ към дирекция „Миграция“ – МВР, както и предхождащото го писмо с изх. № КП-04-147 от 25.10.202 г. на директор на дирекция при ДАБ /л. 36 от първоинстанционното дело/, безспорно се установява, че с полет от Мюнхен е следвало да бъде извършен трансфер от Кралство Белгия към Република България на Я. М. Х., гражданин на Сирия, с прекратен хуманитарен статут. На основание чл. 17, т. 3 от Наредбата за отговорността и координацията на държавните органи, осъществяващи действия по прилагането на Регламент Дъблин и Регламент Евродак, чужденецът е бил предаден на длъжностни лица от дирекция „Миграция“ – МВР. Видно от съдържанието на предложение с рег. № 5364р-26137/30.10.2024 г., в него ясно са описани обстоятелствата, че чуждият гражданин няма регистрирано влизане на територията на страната и не попада в категорията „уязвими лица“ по смисъла на § 1, т. 4б от Допълнителните разпоредби на ЗЧРБ, спрямо него не са установени нови производства по реда на ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Преценката на изложените обстоятелства безспорно изпълнява изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Не намират фактическа, а и правна обосновка мотивите на съда, че с налагането на мерките по спорната заповед ще се стигне до фактическа раздяла на настоящия ответник с останалите членове на семейството му, чрез принудителното му отвеждане до границата, което представлява намеса в правото му на зачитане на семеен живот по чл. 8, ал. 1 ЕКПЧ. Действително правото на семеен живот представлява фундаментално право, гарантирано както от разпоредбите на чл. 8 на Конвенцията, в частност Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите – членки. По делото обаче не се установява на територията на Република България да пребивават членове на семейството на Я. М. Х. по смисъла на чл. 2, ал. 3 и ал. 4 ЗЧРБ, защото роднините му са пълнолетни граждани, като същият няма съпруга и ненавършили 18-годишна възраст деца. Освен това, от представените от касационния жалбоподател данни се установява, че братът на Я. - Д. М. Х. също е с постановена мярка „връщане в страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, потвърдена с решение № 4347 от 10.02.2025 г. по адм. дело № 11540/2024 г. по описа на АССГ, оставено в сила с решение № 6590 от 18.06.2025 г., постановено по адм.д. № 3112/2025 г. по описа на ВАС, четвърто отделение. Всички доводи на чуждия гражданин в производството пред първата съдебна инстанция досежно общото положение в Сирия, където счита, че ако бъде върнат, ще бъдат застрашени животът и здравето му, са относими към производството по предоставяне на международна закрила по реда на ЗУБ. В случая е без правно значение какви са били мотивите на настоящия ответник да се откажа от вече предоставения му хуманитарен статут, поради което първостепенният съд недопустимо ги е обсъждал. Единственият правнорелевантен факт за законосъобразното прилагане на процесната ПАМ е обстоятелството, че с решение № 9521 от 12.09.2024 г. на председателя на ДАБ, на основание чл. 79, ал. 4 във връзка с чл.17, ал.1, т. 7 от ЗУБ, е прекратен предоставения с решение №1443 от 17.02.2022 г. хуманитарен статут на Я. М. Х.. По изложените съображения съдът счита, че административният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 АПК, като е приел, че оспореният акт е постановен в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Оспореното пред настоящата съдебна инстанция решение следва да се отмени, а жалбата срещу оспорената пред Административен съд София – град заповед - да се отхвърли като неоснователна. С оглед изхода на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски в касационното производство е неоснователна. В полза на касационния жалбоподател ответникът следва да заплати своевременно претендирано в съдебно заседание юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на 200 лв. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ АПК и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,