Определение № 1745 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2082/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат М. И. П. от САК срещу определение № 13120 от 08.07.2025 г., постановено от Софийски градски съд, II-B въззивен състав по в.гр.д. № 12096 по описа на съда за 2024 г., за изменение на основание чл. 248 ГПК, на постановеното по делото решение в частта за разноските, в частта от определението, с която е оставена без уважение молбата на адвоката за осъждане на „Дженерали застраховане“ АД, да му заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38 от ЗАдв, и разликата над присъдената сума от 500 лв. - до претендирания размер от 2024,12 лв. Оплакванията на жалбоподателя са за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Излагат се подробни съображения, че въззивният съд немотивирано е определил адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на 500 лв. за въззивната инстанция, единствено със съображението, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Твърди се, че адвокатското възнаграждение следва да бъде изчислено по чл. 7, ал. 2 от НРАВ, като се допълва, че Наредба № 1/2004 г. следва да има поне ориентировъчен ефект за съда. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт и за присъждане на още 1824,12 лв. от пълно претендираното възнаграждение в размер на 2324,12 лв. за процесуално представителство във въззивната инстанция. Насрещната страна по делото - „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място], надлежно уведомена по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК, е изразила становище по подадената частна жалба с аргументи за нейната неоснователност. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е допустима, като подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По същество е частично основателна. С оглед направеното искане по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските и за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв за въззивното производство в размер на още 2024,12 лв. /от общо дължимите според адвоката 2324,12 лв./ на процесуалния представител на А. А., съставът на Софийски градски съд е приел, че то е частично основателно до размера от 200 лв. Въззивният съд се е позовал на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, както и на определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., съгласно които минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. В настоящия случай въззивният съд е приел, че не се касае до дело с висока правна или фактическа сложност, като предмет на въззивното производство са искове за регресно вземане на застраховател срещу деликвент и мораторна лихва върху него по юридически казус, който е еднотипен, не се характеризира с усложнена фактическа обстановка и по който има постановена обилна съдебна практика. Действително, Софийски градски съд е съобразил и обстоятелството, че материалният интерес пред въззивната инстанция е сравнително висок - сумата от общо 21379,19 лв., за която предявените искове са били отхвърлени, като производството пред въззивния съд е протекло в две открити съдебни заседания със събиране на гласни доказателства чрез разпит на един свидетел по искане на въззивника „Дженерали Застраховане“ АД, а въззиваемият е бил представляван в заседанията от упълномощения адв. П.. Съдът е добавил, че в случая въззивното производство е протекло без отклонения от нормалния исков процес, при установена фактическа обстановка по казуса и при липса на усложнения от правна страна, доколкото предмет на въззивната проверка е било единствено нарушението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД относно определения от Софийски районен съд размер на обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо, Софийски градски съд е приел, че е налице основание за увеличение на определеното възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия, но само до сумата от 500 лв. Обжалваното определение е частично неправилно. Настоящият състав на ВКС намира, че Софийски градски съд принципно правилно е отразил при преценката си относно дължащия се размер на процесното възнаграждение обстоятелството, че правопораждащите спорното право факти са установени със СПН с частично влязлото в сила първоинстанционно решение, съответно – спорът пред въззивната инстанция е само досежно действителния, справедлив размер на дължащото се обезщетение за неимуществени вреди. Също правилно е съобразена актуалната съдебна практика на ВКС и на СЕС по дело С-438/22. Настоящият състав намира обаче, че при конкретната преценка досежно начинът на протичане на делото във въззивната съдебна инстанция – в две заседания, със събиране на /гласни/ доказателства и с оглед размера на защитавания пред въззивната инстанция материален интерес, този на дължащото се на процесуалния представител на въззиваемия адвокатско възнаграждение следва да се завиши със сумата 300 евро. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,