Решение № 9651 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5663/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) вр. чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Общински приходи“ при Столична община (СО), подадена от юрк. К. Сотирова, против Решение № 3826/29.01.2026 г., постановено по адм. дело № 4962/2025 г. по описа на Административен съд София - град. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът поддържа становище, според което директорът на дирекция ОП не разполага с компетентност да издаде исканото удостоверение за заличаване на възбрана. Отбелязва, че мярката е наложена през 1978 г. за обезпечаване на задължения на предишен собственик на недвижимия имот и за нея липсват други данни в СО. Отправя искане за отмяна на съдебното решение и постановяване на ново, с което отказът на административния орган да се потвърди. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът – А. К. Е., чрез адв. С. Павлов, оспорва касационната жалба по аргументи в писмен отговор и в становище по съществото на спора като моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата инстанция, съгласно приложения договор за адвокатска защита и съдействие от 18.03.2026 г. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба с позиция за отсъствието на релевираните отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след преценка по допустимостта на жалбата, правилността на решението на заявените касационни основания и извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирана страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд София – град е било писмо с изх. № СОА25-КЦ51-61/01.04.2025 г. на директора на дирекция ОП при СО, с което е отказано издаването на удостоверение за заличаване на вписана възбрана върху придобит недвижим имот от А. Е.. Като основание за това е посочено, че след извършена проверка е установена липса на данни за наложена възбрана по искане на Стопанска дирекция „Търговия“ – СГНС – Контролен блок „Вътрешноведомствен финансов контрол“. Решаващият съд е установил фактите във връзка с придобиването на собствеността върху имота съгласно нотариален акт [заличен текст] и издаденото удостоверение № 43105/2024 г. от Службата по вписванията – гр. София, в което е отразена вписана обща възбрана, Том [заличен текст] На следващо място в решението е поместена кореспонденцията между жалбоподателя и кмета на СО, Агенция за приватизация, Агенция за държавна финансова инспекция и дирекция ОП при СО. От правна страна съдът е приел, че процесният отказ е издаден от материално и териториално компетентен орган, в писмена форма и при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Заключението за незаконосъобразност на писмото е мотивирано съобразно разпоредбите на чл. 36 от Устройствения правилник за организацията и дейността на Столичната общинска администрация вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б ЗМДТ. Без значения в случая дали в СО са налице данни за предходна възбрана, то същите са представени от жалбоподателя и се намират при административния орган към релевантния момент за преценката по чл. 31, ал. 2 от Правилника за вписванията. Освен това обезпечението не е послужило за събиране на съответното вземане в периода от 1974 г. до настоящия момент и всички давностни срокове отдавна са изтекли. Обжалваното решение на Административен съд София – град е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил фактическата обстановка при надлежно разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса. След преценка на доказателствата и техните възражения са изложени самостоятелни и обосновани правни изводи, които са в съответствие с изискванията на приложимата нормативна уредба. Заявените оплаквания в касационната жалба не се установяват при извършена проверка на доказателствения материал по делото. В случая не е било спорно по делото и е установено от събраните доказателства, че собствеността върху процесния имот е придобита от А. Е. с нотариален акт [заличен текст], като в издаденото от Службата по вписванията – гр. София удостоверение № 43105/2024 г. и приложеното писмо изх. № 165/16.02.1978 г. е видна вписана обща възбрана, наложена по искане на Стопанска дирекция „Търговия“ – СГНС – Контролен блок „Вътрешноведомствен финансов контрол“ за установени липси по актове за начет от 1977 г. Същевременно соченото от касатора обстоятелство, че Столична община е правоприемник на Софийски народен съвет, не е ирелевантно за разрешаването на спора. Съгласно чл. 4, ал. 1 и чл. 9б ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и такси се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Според ал. 3 на чл. 4 ЗМДТ, в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители. Когато в нормативен акт е предвидено изискване за представяне на удостоверение по чл. 87, ал. 6 ДОПК, за задължения за данъци и такси по този закон се представя удостоверение само за задълженията за данъци и такси към общината по постоянен адрес, съответно седалище, на задълженото лице. Решаващият съд е изложил мотиви в тази насока, вземайки предвид разпоредбите на чл. 36 от Устройствения правилник за организацията и дейността на Столичната общинска администрация вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б ЗМДТ. Твърденията в касационната жалба относно компетентността на административния орган са изцяло неоснователни, включително доводът, че до приемането на ЗИДЗМДТ общините в България не са разполагали с правомощия по администриране и събиране на местните данъци. След проверка на заявените от касатора пороци, които са идентични с обсъдените от първоинстанционния съд и служебна за приложението на материалния закон, настоящата инстанция намира обжалваното решение за правилно. Същото следва да се остави в сила, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК бъде направено препращане към останалата част от мотивите на решаващия съд, които са издържани от фактическа и правна страна и се споделят. При този изход на спора претенцията на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски е неоснователна. Предвид своевременното искане и представените доказателства, на ответника А. Е. следва да се присъдят разноски за платен в брой адвокатски хонорар за касационното производство в размер на 613,54 евро, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 18.03.2026 г. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,