Определение № 3849 от 01.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4531/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. С определение, постановено на 07.04.2023г. по в.гр.д.№6974/2020г., Софийски градски съд е оставил без уважение искането на Й. Г. Г. за изменение на решение №263311 от 15.11.2022г., постановено по в.гр.д.№6974 по описа на СГС за 2020г., допълнено с определение от 16.01.2023г. по същото дело, в частта му за разноските. Определението е обжалвано от П. Д. К. с оплаквания, че е неправилно и необосновано и с искане да бъде отменено и бъде отказано присъждане на допълнително възнаграждение на вещото лице в размер на 200 лв. За неправилен счита извода на въззивния съд, че експертът е изпълнил критериите, посочени в Глава четвърта на Наредба №2 от 29.06.2015г. относно вида и количеството работа, която е извършена и увеличаването на определеното възнаграждение от 300 лв. на 500 лв. Счита, че това увеличение не намира никаква база в наредбата и няма нищо общо с чл. 23 от същата. Поддържа, че съдът не е направил оценка на целия вложен труд от експерта и цялата сума, която му е изплатена в хода на целия съдебен процес, в това число и пред първата инстанция. Твърди, че същият експерт е назначен за вещо лице от първоинстанционния съд и за изготвената експертиза му е заплатена сумата от 984.35 лв., като експертизата е била оспорена пред първоинстанционния съд с твърдения, че експертът не е отговорил на всички въпроси, поставени в задачите на експертизата, което наложило да се поиска експертът допълнително да отговори в производството пред въззивния съд на другата част от въпросите, които не били изяснени пред първоинстанционния съд. Твърди също така, че пред въззивния съд експертът е отговорил само на два въпроса, като е използвал изцяло изготвените заключения на първоинстанционната експертиза, а първият въпрос, поставен пред въззивната инстанция, е изцяло повторение на отговора му пред първата инстанция. Поради това счита, че за експертизата пред въззивния съд експертът не е положил никакъв допълнителен труд, за да иска увеличение на заплатените му 300 лв. или общо заплатени по делото 1284.35 лв. Твърди също така, че в справката-декларация експертът е описал дейности, които не е извършил и за минимално положения труд пред въззивната инстанция и 5 минутно явяване пред съда без да е положен никакъв писмен или какъвто и да било друг труд за подготовка не може да се определят такива възнаграждения. Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения: В производството по чл. 248 ГПК съдът може да допълни или измени вече постановен съдебен акт в частта му за разноските, съобразявайки направените по делото разноски, както и изхода на правния спор, по който се е произнесъл с акта, чието изменение или допълване се иска. Съдът не разполага с правомощието по реда на чл. 248 ГПК да променя съдържанието на акта, чието изменение или допълване се иска. Съответно съдът, който се произнася по жалба, подадена срещу постановено по реда на чл. 248 ГПК определение, не разполага с правомощието да преценява правилността и законосъобразността на извършените при разглеждането на правния спор действия, включително законосъобразността на допускането на допълнителна експертиза и обстоятелството дали вещото лице е отговорило на поставените му въпроси. Поради това следва да се приеме, че в настоящето производство не може да бъде подлагано на преценка решението на въззивния съд да допусне изслушване на допълнителна експертиза, нито да се преценява дали вещото лице е отговаряло на въпроси, на които е следвало да отговори още в заключението, изготвено в производството пред първоинстанционния съд. На инстанционен контрол подлежи единствено преценката на въззивния съд за съответствието на дължимото на вещото лице възнаграждение с оглед правилата, установени в Наредба № 2 от 29.06.2015г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица. В обжалваното определение е посочено, че с депозирането на изготвеното заключение назначеното вещо лице е приложило справка-декларация по образец според изискването на чл. 23 и чл. 24, ал. 2 от наредбата, в която е отразило вида на работата, както и времето, което му е било необходимо за извършването на описаните дейности. Съобразено е, че сумарно всички посочени от вещото лице отработени часове възлизат на 44, като съгласно определената по чл. 24, ал. 1 от наредбата ставка на час е декларирал, че му се следва възнаграждение в размер на 858 лв. Съобразени са установените в чл. 23 и чл. 24 от наредбата изисквания, а именно, че при определяне на възнаграждението следва да бъде преценена компетентността, сложността и спецификата на задачата, времето, необходимо за изготвянето на експертизата и др. Прието е, че с оглед правната и фактическа сложност на делото, обема и вида на свършената от вещото лице работа и посредством сравняване на работата на вещото лице със случаи, аналогични на настоящия, дължимото възнаграждение следва да бъде определено на 500 лв. Така извършената от въззивния съд преценка изцяло съответства на установените в Наредба №2 от 29.06.2015г. критерии, като при съобразяване на трайно установената практика на съдилищата е извършено съпоставяне с възнагражденията, определяни на експерти, изпълнявали аналогични задачи по дела със сходен предмет, както и часовете, които са им били необходими да ги извършат. Обстоятелството колко време действително е било необходимо на вещото лице, за да извърши необходимите проучвания и да изготви писмения текст на заключението, съдът може да прецени единствено въз основа на данните в представената справка-декларация, което въззивният съд в случая е сторил, като в практиката си съдилищата съобразяват и размера на възнагражденията, които се определят на вещи лица в сходни ситуации, което въззивният съд също е сторил. По твърдения, че реално отработените от вещото лице часове са по-малко, както и че са по-малко като обем вложените от вещото лице усилия за изготвяне на експертизата, съдът не може да се произнесе, тъй като не е оправомощен да извършва проверка на истинността на данните, отразени в справката-декларация, за попълването на която вещото лице носи отговорност по чл. 313 НК и това изрично е отбелязано от него, а именно, че наказателната отговорност по чл. 313 НК му е известна. Както беше посочено, съдът може да определи различно по размер възнаграждение на вещото лице само с оглед установената съдебна практика в сходни случаи. При наличните по делото данни следва да се приеме, че възнаграждението на вещото лице е определено от въззивния съд при спазване на изискванията на Наредба №2 от 29.06.2015г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица и съдебната практика по нейното приложение. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение