Решение № 334 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1096/2010 г.

Решение № 334 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1096/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на Б. С. Ц. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 26.VI.2008 г. по в. гр. д. № 1778/2007 г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 571 от 13.IV.2011 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправният въпрос за непроизнасяне от въззивния съд по довода на Ц. по приложението в случая на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Ответникът по касация П. на РБ не е заявил становище пред настоящата инстанция. За да се произнесе по жалбата, ВКС на РБ съобрази следното: С атакуваното решение САС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на СГС от 12.IV.2007 г. по гр. д. № 552/2005 г. в уважителната му част за разликата над 14527.80 лв. до 46811.80 лв. по иска по чл. 237, ал. 1 от ЗОВСРБ (отм.), както и в отхвърлителните му части: по иска по чл. 237, ал. 5 от с. з., както и по исковете по чл. 250, ал. 1 от закона върху претенцията по чл. 237, ал. 1 - за сумата 3178.65 лв., върху претенцията по чл. 237, ал. 5 - за сумата 34.99 лв. и върху претенцията по чл. 255, ал. 2 от закона - за сумата 700.84 лв., и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил иска по чл. 237, ал. 1 за сумата от 32284 лв. като погасен чрез плащане на 22.V.2007 г., осъдил е П. да заплати на Б. Ц.: на основание чл. 237, ал. 5 от закона - 130.33 лв. и е отхвърлил този иск за разликата до 515.33 лв., на основание чл. 250, ал. 1 от закона - 3178.65 лв. - обезщетение за забава от датата на освобождаване от длъжност 31.VII.2002 г. до предявяване на иска върху пълния размер на обезщетението по чл. 237, ал. 1, 34.99 лв. - обезщетение за забава за същия период върху пълния размер на обезщетението по чл. 237, ал. 5, и 700.84 лв. - обезщетение за забава за същия период върху пълния размер на обезщетението по чл. 255, ал. 2 от закона, лихва за забава от постъпване на исковата молба до частичното плащане на 22.V. 2007 г. върху пълните размери на обезщетенията по чл. 237, ал. 1, чл. 237, ал. 5 и по чл. 255, ал. 2 от закона, както и лихва за забава за периода от частичното плащане на 22.V.2007 г. до окончателното изплащане върху: 14527.80 лв. - неизплатена част от обезщетението по чл. 237 ал. 1 от закона, 130.33 лв. - неизплатена част от обезщетението по чл. 237, ал. 5 от закона, и 832.54 лв. - неизплатена част от обезщетението по чл. 255, ал. 2 от закона, като е оставил в сила първоинстанционното решение в останалите му обжалвани уважителна част за сумата 14811.80 лв. - обезщетение по чл. 237, ал. 1 от закона и отхвърлителни части по претенциите по чл. 237, ал. 5 и за лихви. В частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 255, ал. 2 от закона за сумата 10321.29 лв., първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че към момента на освобождаването му от кадрова военна служба поради пенсиониране от длъжността "военноокръжен прокурор" от 31.VII.2002 г. ищецът е придобил право на обезщетенията по чл. 237, ал. 1 от ЗОВСРБ (отм.) в размер на 46811.80 лв. /вкл. с коефициент 1.45/ за 20 прослужени години, по чл. 237, ал. 5 от закона /вещево имущество/ в размер на 513.33 лв., и по чл. 255, ал. 2 /неползван отпуск/ в размер на 10321.29 лв. Прието е, че с изплатените на 22.V.2007 г. от ответника на ищеца общо 42157.75 лв. погасени чрез плащане са 32284 лв., представляващи 20 брутни възнаграждения без коефициент 1.45 - от обезщетението по чл. 237, ал. 1 от закона, 385 лв. - от обезщетението по чл. 237, ал. 5 от закона, и 9488.75 лв. - от обезщетението по чл. 255, ал. 2 от закона, с оглед на което претенциите за разликите до пълните им размери са неоснователни. Основателни са претенциите за лихви за забава върху пълните предявени размери обезщетения от 31.VII.2002 г. до датата на предявяването на исковете 28.ХII.2004 г., изчислени върху основния лихвен процент съгласно чл. 250, ал. 1 от ЗОВСРБ (отм.). Прието е, че се дължи и законната лихва върху претендираните обезщетения от предявяването на исковете до частичното плащане, както и законната лихва върху останалите неизплатени суми от 22.V.2007 г. до окончателното им изплащане. Въззивният съд не е подложил на преценка доводът на ищеца за приложение в случая на чл. 76 от ЗЗД. По поставения от касатора процесуалноправен въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, касационният съд намира, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на съдилищата, която настоящият състав възприема, според която съдът преценява всичките събрани по делото доказателства и доводите на страните. В касационната жалба на Б. Ц. се сочи, че въззивният съд в разрез с чл. 76, ал. 2 от ЗЗД е приел, без в изявлението на ответника да е конкретизирано какво и защо заплаща, че плащането е равно на част от главницата по исковата молба, че при това положение претенциите за обезщетения следва да бъдат уважени изцяло, а при окончателното изплащане на присъдените суми ответникът да има право да си прихване предварително изплатените суми, които касаторът не оспорва; в тази част решението не ощетява касатора по отношение размера на главницата, но то пряко влияе на принципа на определяне и на размера на дължимите лихви; няма основание лихвата по чл. 250, ал. 1 от ЗОВСРБ (отм.) да бъде различна от лихвата, определена с ПМС № 72/1994 г.; при липсата на изявление на ответника и с оглед разпоредбите на чл. 66 и чл. 76, ал. 2 от ЗЗД лихвите след извършеното частично плащане следва да бъдат на базата на цялата главница, а не само на базата на неизплатената й част; съдът не изложил мотиви на какво основание е приел, че е платена част от главницата и не прилага чл. 66 и чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и защо се дължи лихва в размер на основния лихвен процент вместо завишения процент по ПМС № 72/1994 г. ВКС на РБ, състав на IV ГО, намира, че атакуваното въззивно решение е правилно като краен резултат. С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, се налага извод, че въззивния съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.), като не е подложил на преценка доводът на ищеца, сега касатор, по приложението в случая на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Това нарушение, обаче, не е съществено, тъй като не се е отразило на крайния резултат по спора. Съгласно чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Тази разпоредба не намира приложение в случая. Установената в нея поредност на погасяване на задължения касае вземанията, които са лихвоносни по силата на договор или на закон, като лихвите в тези случаи са възнаградителни. Предвидените в чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и в чл. 250, ал. 1 от ЗОВСРБ (отм.) задължения, възникващи при неизпълнение на парични такива, не са лихви по смисъла на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, а са обезщетения, базата за определяне на размера на които е размера на законната лихва. В този смисъл практиката по приложението на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД е уеднаквена с постановеното от ВКС на РБ по реда на чл. 290 и следв. от ГПК решение № 111/27.Х.2009 г. по гр. д. № 296/2009 г. I ТО, което разрешение настоящият състав изцяло възприема. Неоснователни са и останалите оплаквания на касатора. В съответствие с разпоредбата на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД въззивният съд е приел, че с извършеното на 22.V. 2007 г. частично плащане ответникът е погасил части от главниците по паричните му задължения /към ищеца/, като изрично е заявил това в платежните нареждания. Действително по силата на чл. 66 от ЗЗД ищецът не е бил длъжен да приеме частичното изпълнение по вземането му по чл. 237, ал. 1 от ЗОВСРБ (отм.) /по аргумент от чл. 87, ал. 4 от ЗЗД той не е можел да откаже плащането по вземанията по чл. 237, ал. 5 и по чл. 255, ал. 2 от посочения закон поради незначителност на неизпълнените части/, но го е приел, с което се е отказал от правото по чл. 66, предвидено само в негов интерес. Правилен при това положение е изводът, че ответника е продължил след 22.V.2007 г. да бъде в забава само относно непогасените части от главниците и че само за тях дължи лихви и след тази дата до окончателното им изплащане. Законосъобразно въззивният съд е приел и че обезщетението за забавено изпълнение в случая се определя по размера на основния лихвен процент през процесния период съобразно чл. 250, ал. 1 от ЗОВСРБ (отм.). Тази разпоредба е специална и поради това прави неприложима разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, респективно и ПМС № 72/1994 г., относно вземанията на военнослужещите за възнаграждения, обезщетения, помощи и продоволствия, каквито са тези, предмет на спора по настоящото дело. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК атакуваното решение следва да бъде оставено в сила в обжалваните му части. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,