Определение № 50093 от 22.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3051/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на М. С. П., Й. Д. К., Т. С. С. и С. Г. С., последните двама наследници на ищцата М. Д. С., представлявани от адв. Р. Г., срещу въззивно решение № 9/13.01.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 276/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение № 247/ 26.02.2019 г. по гр. д. № 2053/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Юробанк България“ АД и СД „Гарант – Сиси - Костурски и с-ие“ отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на правото на „Юробанк България“ АД на принудително изпълнение върху ипотекирания недвижим имот с нотариален акт за договорна ипотека № 163/12.06.2007 г. на нотариус К. А., рег. № 472 на НК, нотариален акт № ., том, дело № .../2007 г. по описа на Службата по вписвания – Пловдив, за обезпечените парични вземания по отношение на СД „Гарант – Сиси - Костурски и с-ие“, произтичащи от договор за банков кредит Продукт „Бизнес револвираща линия плюс“ № BL7387/08.06.2007 г., за които в заповедното производство по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 6151/2012 г. по описа на РС – Пловдив в полза на „Юробанк България“ АД са издадени заповед за изпълнение № 4416/09.05.2012 г., разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, присъединени за принудително изпълнение по образуваното от същия кредитор изп. д. № 20118250400323 по описа на ЧСИ С. Г., рег. № 825 на КЧСИ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) прекъсват ли погасителната давност за вземането извършените след прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителни действия; 2) представлява ли искане за започване на ново принудително изпълнение по смисъла на чл.426 ГПК молбата за извършване на изпълнителни действия по перемирано изпълнително дело, която не съдържа реквизитите по чл. 426 ГПК и без да бъде оттеглен изпълнителният лист; в случай че представлява, може ли по този начин да бъдат заличени последиците от перемпцията по изпълнителното дело, при пропуск на съдебния изпълнител да образува дело под нов номер, и по същото да бъдат предприети валидни изпълнителни действия, годни да прекъснат давността; 3) влязлата в сила заповед за изпълнение поради неподадено възражение от страна на длъжника, прекъсва ли погасителната давност и от кой момент; 4) при предявен иск за несъществуване на ипотечно право поради погасяване на задължението, за което е учредено, към кой момент следва да се установи погасяването на обезпеченото вземане - към момента да предявяване на иска или към момента на приключване на съдебното дирене; следва ли съдът, разглеждащ иска да отчете като новонастъпило обстоятелство по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК погасяването по давност на вземането след предявяване на иска. Ответната страна по жалбата „Юробанк България“ АД, представлявана от адв. Х. М., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С решение № 93/17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о., е отменено предходното въззивно решение № 25/ 27.02.2020 г. по гр.д. № 600/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта по иска с правно основание чл. 439 ГПК, предявен от М. С. П., М. Д. С. (заместена в хода на процеса от наследниците й по закон Т. С. С. и С. Г. С.) и Й. Д. К. срещу „Юробанк България“ АД и СД „Гарант – Сиси – Костурски и с-ие“ и делото е върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав с указания по приложението на процесуалния и материалния закон. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел, че между СД „Гарант – Сиси – Костурски и с-ие“ и „Юробанк България“ АД е сключен договор за банков кредит - Продукт „Бизнес револвираща линия плюс“ № BL7387/08.06.2007 г., като паричното задължение на кредитополучателя е обезпечено с договорна ипотека № 163/12.06.2007 г. по нотариален акт №, т., дело № 12187/2007 г. на СВ – Пловдив, с предмет - апартамент №, на втори етаж, вх. В на жилищен блок №, построен върху държавна земя, находящ се в [населено място], кв. Ф., със застроена площ от 80 кв.м, с принадлежности, собственост на касаторите по делото. В производството по ч.гр.д. № 6151/2012 г. на РС – Пловдив в полза на банката са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, за сумите: 80 340,85 лв. - главница по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от 21.04.2012 г. до окончателното изплащане; 23 078,66 лв. - договорна лихва за периода 21.09.2010 г. - 18.04.2012 г.; 867,10 лв. - банкови такси; 2 085,73 лв. - разноски по делото за държавна такса и 1 791,44 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение. Въззивният съд е съобразил дадените от касационната инстанция задължителни указания, че с исковата молба е предявен един отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал.1 ГПК, с който се отрича правото на принудително изпълнение върху ипотекирания недвижим имот за обезпеченото с договорната ипотека парично вземане на ответника - кредитор „Юробанк България“ АД по отношение на ответника - длъжник СД „Гарант – Сиси – Костурски и с-ие“, който иск е допустим, независимо че ищците не са страна в производството в заповедното производство по чл. 417 ГПК, тъй като издаденият изпълнителен лист има сила и срещу тях при насочване на изпълнението върху ипотекирания имот, поради което те разполагат с всички защитни средства, с които разполага и главният длъжник, вкл. с иска по чл. 439 ГПК. Въведените от ищците доводи за нищожност на договора за ипотека поради липса на съгласие на ипотекарните длъжници за учредяване на ипотеката, са приети за неоснователни, като е посочено, че от заключението на графологичната експертиза се установява, че подписите в договора са положени от тях. Спазена е специалната писмена форма за учредяване на ипотеката - с нотариален акт; същата е вписана, а договорът съдържа всички необходими реквизити по чл. 170, вр. чл. 167, ал. 2 ЗЗД за действителност на ипотеката, включително и относно срока на обезпеченото кредитно задължение. Ипотечният договор има необходимото съдържание и не са нарушени императивните изисквания по чл. 170, вр. чл. 167, ал. 2 ЗЗД за действителност на ипотеката. Видно от вписаното в нотариалния акт, срокът за връщане на средствата е „120 месеца, считано от откриване на заемната сметка по кредита, която се установява с подписано приложение към договора за кредит, в което се посочва датата на откриване на заемната сметка.“ Няма спор, че на 22.06.2007 г. е открита заемната сметка, в която е постъпила сумата по кредита - 77 500 лв. Така, крайната дата за връщане при уговорените месечни вноски, лихви и банкови такси е 22.06.2017 г. Не води до прекратяване на ипотечното право неподновяването на ипотеката преди изтичане на 10-годишния срок от извършването й, а същото се отразява единствено на противопоставимостта на правата на неподновилия ипотеката в срок ипотекарен кредитор по отношение на правата, които са евентуално придобити в периода, в който ипотеката не е подновена, от друг ипотекарен кредитор или приобретател на ипотекирания недвижим имот. За неоснователни са счетени и доводите, че вземането на банката е погасено по давност. Посочено е, че с разпореждане на ЧСИ С. Г. от 18.10.2012 г., по молба на ипотекарния кредитор, обезпечените с ипотека парични вземания, за които са издадени заповедта, разпореждането за незабавно изпълнение и изпълнителният лист по ч. гр. д. № 6151/2012 г. на РС- Пловдив, са присъединени по образуваното преди това от същия кредитор изп.д. № 20118250400323 на ЧСИ Г., по издадени по предходно ч.гр.д. № 7956/2011 г. на РС – Пловдив, заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за други, необезпечени парични вземания на „Юробанк България“ АД срещу солидарните съдлъжници - СД „Гарант – Сиси – Костурски и с-ие“, Л. К., Д. К., И. К. и С. К.. На 18.01.2013 г. заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 6151/2012 г. на РС – Пловдив е връчена на длъжника СД „Гарант – Сиси – Костурски и с-ие“, като не са въведени твърдения и липсват данни срещу заповедта за изпълнение да е постъпило възражение от длъжника. На 22.12.2016 г. „Юробанк България“ АД е подала молба за насочване на изпълнението върху ипотекирания имот. С разпореждане на ЧСИ от 11.01.2017 г. върху ипотекирания имот е наложена възбрана, вписана на 16.01.2017 г., и е насрочен опис за 15.02.2017 г., което е съобщено на длъжника на 17.01.2017 г. и на М. П., Й. К. и М. С. на 27.01.2017 г. С протокол от 15.02.2017 г. са извършени опис и оценка на ипотекирания имот и е насрочена публична продан за времето от 03.03.2017 г. до 03.04.2017 г., но на 21.02.2017 г. е постъпила молба от взискателя да не се насрочва публична продан на имота до подаването на нарочна молба от него. Въз основа на молба от 01.06.2017 г. на „Юробанк България“ АД, с разпореждане на ЧСИ от 06.07.2017 г. е насрочена публична продан на ипотекирания имот за времето от 30.07.2017 г. до 30.08.2017 г., за което длъжникът е уведомен на 18.07.2017 г., а на 12.07.2017 г. са уведомени и касаторите. Изпълнително дело № 20118250400323 по описа на ЧСИ С. Г. е спряно въз основа на определение № 2041/25.08.2017 г. по гр. д. № 2053/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е допуснато обезпечение на предявения иск чрез спиране на изпълнението, след което изпълнителното дело е прекратено по молба на взискателя - ипотекарен кредитор. От приетото при повторното въззивно разглеждане заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че на 30.12.2011 г., преди изтичане на крайния срок за издължаване и преди образуване на заповедното производство по ч. гр. д. № 6151/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ипотекарният кредитор е упражнил правото си за обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит от 08.06.2007 г., като главницата от 80 340,85 лв., за която са издадени актовете в заповедното производство, включва както непадежирали, така и падежирали погасителни вноски преди обявяване на предсрочната изискуемост по договора за кредит с падежи 21-во число на съответния месец за периода м. октомври 2010 г. – м. март 2012 г. в общ размер 9 529,67 лв. Главницата не включва неплатени падежирали погасителни вноски за периода м. юли 2007 г. – м. септември 2010 г., поради което доводът за изтекла погасителна давност е неотносим спрямо тях. Давността за всяка една от неплатените падежирали погасителни вноски за периода м. октомври 2010 г. – м. март 2012 г. е започнала да тече от изискуемостта на всяка вноска, на 21-во число на съответния месец. Подаването на заявлението по ч. гр. д. № 6151/2012 г. на РС – Пловдив не е прекъснало давността за тези вноски, но същата е прекъсната (преди да е изтекла) с молбата на кредитора от 18.10.2012 г. за присъединяване на цялото обезпечено с ипотека парично вземане по заповедта за изпълнение по образуваното преди това изп. д. № 20118250400323 и е спряла да тече по време на висящността на изпълнителното дело. Посочено е също, че при възприемане на разрешението, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно- с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, респ. че тя започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното изпълнително действие, давността е многократно прекъсвана в периода след присъединяването по изп. д. № 20118250400323 (посочени са действията, с които е прекъсвана) и оттогава е започвала да тече нова 5-годишна давност, която не е изтекла до подаването на исковата молба. В заключение съдът е приел, че процесните вземания не са погасени по давност, поради което претенцията по чл. 439 ГПК е неоснователна. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. По първите два въпроса произнасянето на въззивния съд е в съответствие с установената практика на ВКС – решение № 126/28.06.2022 г. по гр. д. № 3409/2021 г., III г.о., решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., IV г.о., решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г.о., решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г., III г.о., решение № 60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г., III г.о. и др. Приема се, че перемпцията и давността са различни правни институти, като перемцията е без правно значение за давността. Общото между тях е, че едни и същи факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Те са обаче два различни правни института, уреждат различни по характер срокове (давностен и преклузивен), като срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е производен от давностния по чл. 110 ЗЗД, и са с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право – този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело, но във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника, тъй като давността е свързана с поведението на кредитора и не се влияе от поведението на други лица. Последиците при перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са от процесуален характер - изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува. Въззивното решение не влиза в противоречие с тези правни разрешения. Третият въпрос в изложението също не обуславя селектирането на жалбата. Въпросът е неотносим за спора, но извън това следва да се посочи, че практиката е уеднаквена с приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Длъжникът може да прекъсне давността като признае вземането (чл. 116, б. „а“ ЗЗД), каквато хипотеза не е налице в производството по ч. гр. д. № 6151/2012 г. на РС – Пловдив. Касае се за заповедно производство въз основа на документ по чл.417 ГПК, при поискано незабавно изпълнение (чл. 418 ГПК), в което длъжникът не участва. Бездействието на длъжника когато може да направи възражение, или бездействието му, когато е поканен от частния съдебен изпълнител да плати, не са признание. Кредиторът може да прекъсне давността с действия по чл.116, б. „б“ ЗЗД, към които действия не се включва заявлението за снабдяване с изпълнителен лист в заповедно производство. Разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД не може да бъде тълкувана по аналогия. Съгласно т. 14 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, действащият сега ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл. 416 ГПК. В случая, от страна на взискателя са предприети действия, които прекъсват давността преди вземанията по заповедта за изпълнение да са погасени - подаването на молба за присъединяване към образуваното преди това изпълнително дело № 20118250400323, както и налагането на възбрана върху имота. Отговор на последния поставен въпрос е даден в решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г. на ВКС, III г. о., в което е прието, че след предявяването на отрицателния иск от длъжника или от лицето, дало реално обезпечение за чужд дълг (ипотекарен длъжник, залогодател), кредиторът нито може да предяви положителен установителен иск, че вземането му не е погасено по давност и съществува правото на принудително изпълнение (няма правен интерес и искът е недопустим), нито може да изисква извършване на изпълнителни действия (с ефект да прекъснат давността – чл.116, б. „в” ЗЗД), доколкото в общия случай изпълнението се спира докато спорът е висящ, както е станало и по настоящото дело. В гражданското право общото правило е, че давността е правна последица и санкция за бездействието на правоимащия кредитор, когато той е задължен и има възможност да действа, за да упражни правото си. Ако не е задължен и няма правна възможност да действа, давност не тече. С оглед на това, за да бъде уважен предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, вземането следва да е погасено към момента на предявяване на исковата молба, тъй като в хода на процеса давност не тече. В случая приетото от въззивния съд и крайният резултат по спора съответства изцяло на правните разрешения в практиката на ВКС, поради което поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за селекция на жалбата не са налице. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение