Определение № 5116 от 12.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4426/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Фондация „Истина и памет“, подадена чрез процесуалния представител адв. Станев, срещу определение № 1084 от 03.04.2026 г., постановено по адм. дело № 246/2026 г. по описа на Административен съд – Плевен. Излагат се доводи за неправилност на определението. Частният жалбоподател счита, че притежава правен интерес от оспорването, тъй като издаденото разрешение за строеж пряко засяга дейността му, насочена към съхраняване на автентичността на обекта. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът - главният архитект на община Белене, в срока по чл. 232 АПК не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение на основание чл. 159, т. 4 АПК е оставена без разглеждане жалбата на Фондация „Истина и памет“ против разрешение за строеж № 05/12.03.2026 г. на главния архитект на община Белене и производството по делото е прекратено, като е оставено без разглеждане и искането за спиране на предварителното му изпълнение с оглед недопустимостта на оспорването. За да постанови този резултат, съдът приема, че жалбоподателят не попада в кръга на заинтересованите лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), тъй като не е възложител, собственик или носител на вещни права по отношение на поземления имот, за който е издадено строителното разрешение, нито е лице с право да строи в чужд имот по силата на специален закон. Посочва, че не са приложими и останалите хипотези от нормата, тъй като не става въпрос за жилищна сграда в режим на етажна собственост. Обосновава извод, че за жалбоподателя не е налице правен интерес от оспорването, поради което то се явява недопустимо. Определението е правилно. С оспореното пред Административен съд - Плевен разрешение за строеж № 05/12.03.2026 г. на община Белене, в качеството на възложител, е разрешено да извърши строително-монтажни работи в съответствие с влязъл в сила подробен устройствен план, одобрен със заповед №1107/17.12.2020 г. на кмета на община Белене, виза за проектиране от 02.09.2025 г. и съгласно технически инвестиционен проект, съгласуван и одобрен на 12.03.2026 г. за обект: "Парк-мемориал „Лагер-Белене“ (1949-1986) - реставрация, консервация и възстановяване на част от разрушените сгради, бараки, карцер, огради и други съоръжения от лагер „Белене. Втори обект“, находящ се в ПИ 03366.2.50 по КК на гр. Белене, четвърта категория. Законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, направен след анализ на събраните по делото доказателства, с оглед предмета на оспорения акт, че жалбоподателят не е заинтересовано лице по смисъла на ч. 149, ал. 2 ЗУТ да обжалва издаденото разрешение за строеж. Посочената разпоредба изчерпателно определя кръга на заинтересованите лица в производството по издаване на разрешение за строеж. Обединяващ признак за принадлежността към него при всички хипотези по т. 1 – т. 4 на ал. 2 е титулярството на право на собственост или ограничено вещно право върху определен поземлен имот, сграда или обект в нея. Противно на доводите в частната жалба, разпоредбата не може да се тълкува и прилага разширително. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебно обжалване и за него съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ заинтересовани лица в производството по издаване на разрешения за строеж са възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в квартали и имоти по чл. 22, ал. 1 – възложителят и собственикът на земята. Жалбоподателят, както обосновано приема съдът, не попада в нито една от тези категории, тъй като не е собственик на засегнатия от оспореното разрешение за строеж недвижим имот, не е носител на ограничени вещни права върху него, не е и възложител, доколкото имотът е публична държавна собственост, част от който е предоставен за безвъзмездно управление на община Белене. Не се установява и наличието на останалите хипотези, предвидени в чл. 149, ал. 2, т. 2 - 4 ЗУТ. След като не е заинтересовано лице съгласно специалната законова разпоредба, жалбоподателят няма правен интерес да обжалва административния акт. Извън изброените в нея критерии оспорването на строително разрешение според действащия ЗУТ е недопустимо. Неоснователно частният жалбоподател обосновава наличието на правен интерес с доводи за отпадане на качеството на възложител за община Белене и противоречие на издаденото строително разрешение с материално-правните норми, тъй като правото на съдебно оспорване не се поражда от евентуалните пороци на административния акт. Връзката на обусловеност е точно обратната – легитимацията по чл. 149, ал. 2 ЗУТ предопределя правомощието на съда да осъществи контрол за законосъобразност по отношение на строителното разрешение. Неоснователно е и възражението относно приложението на ТР № 2 от 12.02.2010 г. по тълк. дело № 4/2009 г. на ОСК на ВАС, както и обосноваването на правен интерес с предмета на дейност на фондацията и целите, за които е създадена. Основният, решаващ елемент при тази преценка е вида на оспорения административен акт. Разрешението за строеж е индивидуален административен акт. В тази връзка следва да се има предвид, че с него се определят изрично разрешените строителни работи. То се издава въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план и в съответствие с одобрени инвестиционни проекти. Цитираното ТР № 2/2010 г., както правилно приема съдът, е неотносимо в случая, тъй като не се оспорва подзаконов нормативен акт. Доводите за засягане правната сфера и дейността на жалбоподателя, насочена към опазване на историческата памет, правата на жертвите на тоталитарния режим, съхраняване на обекти с културно-историческо значение и участието в обществени инициативи, свързани с бившия лагер "Белене", също не обосновават наличието на пряк и личен интерес от оспорване на процесното разрешение за строеж. Недопустимостта на жалбата срещу разрешителния акт води до недопустимост и на заявеното особено искане за спиране на изпълнението му. Предвид изложеното обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,