Определение № 60672 от 04.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1559/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 72862/21.08.2020 г. на Община Хайредин, чрез адв. С. Г. и адв. П. К., против въззивно решение № 1202/12.06.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 2857/2018 г. на Софийския апелативен съд, изменено в частта за разноските с определение № 10028/15.01.2021 г. по същото дело. С обжалваното решение е потвърдено решение № 37/08.02.2018 г. по гр. д. № 582/2017 г. на Окръжен съд – Враца в частта, с която предявения от Н. И. А. иск с правно основание чл. 512, ал. 4 ГПК е уважен за сумата от 18 910,96 лв., а за разликата над тази сума и до размера на сумата 23 051,31 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2-ро и пр. 3-то ГПК. Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се поддържат по следните въпроси: 1) има ли заместник-кметът на община статут на служител по смисъла на чл. 52 и чл. 50, ал. 3 ГПК; счита ли се за редовно връчване по чл.52 ГПК на съобщение за налагане на запор на трудово възнаграждение на община, ако същото е получено от заместник-кмет; 2) необходим ли е изричен акт на съда за спиране на принудителното изпълнение, когато е подадено възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение, издадена на основание чл. 417, т. 10 ГПК; при наличие на изричен акт на съда за спиране на изпълнението, необходимо ли е същият да влезе в законна сила, за да подлежи на изпълнение от ЧСИ. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение - се обосновава със съображения за приложение на закона в неговия противоположен смисъл и в приложение на несъществуваща правна норма. Ответникът по жалбата – Н. И. А., представляван от адв. Т. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът Н. И. А. има качеството на взискател спрямо Г. М. по изп. д. № 548/2013 г. по описа на ЧСИ В. Й., рег. № 721, с район на действие Окръжен съд – Враца. Към датата на образуване на изпълнителното дело, респ. и към датата на завеждане на исковата молба, Г. М. е в трудово правоотношение с Община Хайредин и получава от общината ежемесечно трудово възнаграждение. С писмо с обратна разписка № 2448/2012 г. е връчено запорно съобщение от 27.11.2012 г., с което е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Писмото е получено от касатора на 29.11.2012 г., а върху самото запорно съобщение е отбелязана дата на връчване - 03.12.2012 г. За получател на съобщението е посочен заместник-кмета на общината. При тези данни въззивният съд е приел, че съобщението е редовно връчено, като на 03.12.2012 г. Община Хайредин е била уведомена за задължението й да удържа съответната сума ежемесечно от изплащаното на длъжника Г. М. трудово възнаграждение. С определение по ч.гр.д. № 1118/2012 г. на Районен съд – Бяла Слатина е спряно принудителното изпълнение по изпълнителното дело, като определението е влязло в сила на 18.12.2012 г. Съдът е приел, че определението няма за последица спиране на изпълнението по наложения запор. Веднъж възникнало, задължението за изпълнение на запора може да бъде спряно или прекратено само с изричен акт на ЧСИ, какъвто в случая не е постановен. Поради това, ответната община е следвало да продължи да удържа сумите по запора, а доколкото не е изпълнила това си задължение, е налице основание за ангажиране на отговорността й по реда на чл. 512, ал. 4 ГПК. Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза и удостовереното от ЧСИ Й., съдът е счел, че искът е основателен и доказан до размера на сумата -18 910,96 лв. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. По първия въпрос в изложението въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика на ВКС (напр. – определение № 207/22.03.2019 г. по ч.т.д. № 331/2019 г., II т.о. на ВКС), според която несъобразяването с разпоредбата на чл. 52 ГПК би могло да ангажира отговорността на самия служител, но не може да се отрази на редовността на връчването на съобщението като процесуално действие. В случая е безспорно установено, че получилото преписа лице е заместник-кмет на Община Хайредин. Връчването е извършено в съответствие със закона и с установеното в чл. 50, ал. 3 ГПК процесуално правило, че връчването на търговци и на юридически лица става в канцелариите им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което първият поставен въпрос не обуславя селектирането на жалбата. Вторият въпрос също няма претендираното от касатора значение. Съгласно чл.512, ал.4 ГПК лицето, което плати трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението въпреки наложения запор, без да удържа сумата по запора, отговаря лично към взискателя за тази сума солидарно с третото задължено лице. В практиката на ВКС е изяснено, че запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на третото задължено лице - да извършва плащания на длъжника. Целта на запора е да запази това вземане в патримониума на длъжника, като наред с това осуети и погасяването му чрез извършено от длъжника по вземането плащане, за да може то да послужи за удовлетворяването на взискателя. Спрямо длъжника по изпълнението запорът се налага чрез посочването му в поканата за доброволно изпълнение или с получаване на съобщението за това, ако действието се предприема в един последващ етап от изпълнението. По отношение на третото задължено лице запорът се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент на третото лице се забранява да извършва плащания на длъжника и съгласно чл.507, ал.3 ГПК то придобива качеството на пазач по отношение на сумите (вж. - т.5 от ТР 3/10.07.2017 г. по т.д. №3/ 2015 г. ОСГТК и т.5 от ТР № 4/11.03.2019 г. по т.д. № 4/2017 г. ОСГТК). Определението на заповедния съд за спиране на принудителното изпълнение в хипотезата на чл. 420, ал. 1, вр. с. чл. 417, т. 10 (предишна т. 9) ГПК задължава съдебния изпълнител, а не третото задължено лице, да преустанови всички изпълнителни действия насочени към осребряване имуществото на длъжника, в т.ч. – да не извършва продан на движими и недвижими вещи на длъжника и да не превежда на взискателя постъпили по делото суми от запори или други плащания. През периода на действие на забраната изпълнителният орган (а не третото задължено лице) няма право и не е длъжен да извършва принудителни изпълнителни действия, но спирането не е пречка да се извършват действия, обезпечаващи изпълнението, каквито са запорът или възбраната. Целта на наложения в изпълнителното производство запор е да се обезпечи изпълнението на паричните притезания, което, когато се касае за запор до трето задължено лице, се извършва чрез превеждане на сумите от третото задължено лице по сметката на съдебния изпълнител. Последният от своя страна е длъжен да изплати дължимите на взискателя и на присъединилите се кредитори суми в сроковете и по реда на чл.455, респ. чл.508, ал.3 ГПК, при спазване на предвидения в чл.136 ЗЗД ред за удовлетворяване на вземанията, а когато с определение на съда е постановено спиране на изпълнението – изплащането се осъществява след отпадане на пречките по движението на изпълнителното дело. Действието на запора и задълженията на третото лице не са обусловени нито от изискуемостта на вземането, нито от спирането на изпълнението, докато не е постановен акт за отмяна на запора. Те имат значение по отношение на последиците на наложения запор - дали изпълнителният способ ще бъде реализиран и взискателят удовлетворен ( в т.см. – реш. № 212/ 27.11.2017 г. по т. д. № 754/2017 г., I т.о., реш. № 4/16.06.2017 г. по т.д. № 3129/2015 г., ІІ о., реш. №118/18.07.2019 г. по гр.д. № 706/2019 г., ІІІ г.о. на ВКС и др.). Приетото от въззивния съд не влиза в противоречие с тези правни разрешения, поради което вторият въпрос в изложението не обуславя допускането на касационния контрол. Основанията за селекция по чл. 280, ал. 2, пр. 2-ро и пр. 3-то ГПК също не се установяват. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая не се установява вероятност въззивното решение е недопустимо, поради което поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2-ро ГПК не е налице. По основанието за очевидна неправилност следва да се посочи, че във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, доводите на жалбоподателя не сочат за наличието на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от съдържанието му, а по формулираните въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не обуславят селекцията на жалбата. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Ответната страна е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата от 1 100 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение