Определение № 1887 от 14.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 400/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. И., чрез адв. Е. Н., срещу решение № 1227/28.10.2025г. по гр.д.№ 1316/25г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е уважен иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление до размер от 15000 лева и е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 120 000 лева. Касаторът обжалва решението в отхвърлителната част с доводи за неправилност и необоснованост. В контекста на оплакванията си за занижен размер на обезщетението в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставя въпросите за задължението на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти след установяването им в резултат от съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, и да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, като обсъди поотделно и в съвкупност всички обстоятелствата, имащи значението на критерии по чл. 52 ЗЗД. Твърди, че с обжалваното решение съдът се е отклонил от разрешенията на ППВС № 4/68г; т.2 на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС и цитираната казуална практика по чл. 290 ГПК. Ответникът Прокуратура на Р България не е депозирал отговор на касационната жалба. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Определянето на сумата 15 000 лева като глобално обезщетение за понесените от незаконно обвинение в престъпление неимуществени вреди, включително за неразумния срок на наказателното преследване, е предопределено от констатациите на въззивния съд относно конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с наказателното преследване и с начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца. Сред първата група фактори въззивният съд е съобразил, че обвинението срещу ищеца е било за две тежки умишлени престъпления, осъществени в условието на продължавани такива, против паричната и данъчната система; наказателното производство е било съдопроизводствено усложнено /делото е било разгледано по два пъти от апелативната инстанция и по веднъж от касационната и първата /по последващо образуваните дела пред ОС Благоевград съдебно производство не е провеждано, т.к. обвинителните актове са връщани на прокурора/, а процесуалното участие на ищеца – значително; ищецът не е търпял мярка за неотклонение; наказателното преследване е продължило над 7 години / от 2015г. до 2023г./ и е извън разумния срок по смисъла на чл.6 § 1 ЕКЗПЧ, независимо от фактическата сложност на делото и множеството проведени открити съдебни заседания, и предвид поведението на ищеца, което не е ставало причина за неоснователно отлагане на производството по делото; наказателното преследване не е получило широко медийно отразяване, а наличното е запазило анонимността на ищеца. Сред втората група фактори въззивният съд е съобразил възрастта на ищеца - 36 години; чистото съдебно минало; характера на търпените неимуществени вреди - обичайните (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име, общо влошаване на здравословното състояние без болестни прояви), техният висок интензитет. Въззивният съд мотивирано е приел, че не се установява влошаване на диагностицираното и лекувано преди образуване на наказателното производство чернодробно заболяване на ищеца, нито болестни процеси, засягащи психичното му състояние. Констатирал е, че двете дружества, чийто едноличен собственик на капитала е С. И. - „Спомен“ЕООД не са прекратени и са дерегирстрирани по ЗДДС през 2021г., а ищецът е едноличен собственик на капитала на трето дружество - „Хайтек 2014“ЕООД което осъществява търговска дейност както към момента на образуване и провеждане на наказателното производство, така и към настоящия момент. Приел е, че от доказателствата по делото не се установява негативно засягане на трудова заетост на ищеца от наказателното преследване т.е. наказателното производство не е препятствало възможността на ищеца да осъществява търговска дейност и да издържа семейството си. Съпоставката на очертаните по- горе две групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 15 000 лева, от които 3000 лева за бавно правосъдие. За определянето му съдът е съобразил икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането и разрешенията на аналогични случаи, изрично цитирани в решението. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси са обуславящи извода на въззивния съд за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането. Справедливостта изисква също сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, определяйки глобален размер на обезщетението, в чиито рамки е посочил и този на обезщетението за нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, като е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост, както и тези по чл. 2б ЗОДОВ - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Несъгласието на ищеца с конкретния размер на обезщетението – глобалния или този за бавно правосъдие, е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Сочените от касатора съдебни решения /№70/29.03.2016г. по гр.д.№ 5257/2015г., ВКС, ІV ГО; № 50202/18.01.2023г. по гр.д.№ 256/22г. ВКС, ІІІ ГО; № 267/26.06.2014г. по гр.д.№ 820/2012г., ВКС, ІV ГО и № 344/24.11.2014г. по гр.д.№ 2378/2014г., ВКС, ІV ГО/ не са по идентични случаи, поради което нямат значение за приложението на принципа на справедливост и съответно противоречието с тях не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Обвиненията срещу ищеца не са за престъпления, извършени в качеството му на длъжностно лице, нито засягат сферата на професионалната му реализация. Той е упражнявал търговска дейност /продажба на употребявани автомобили/, възможностите за чието осъществяване не се влияят от обвиненията по чл.255, ал.1 НК - за избягване установяване и плащане на данъчни задължения. Липсата на причинна връзка между наказателното преследване и спада в търговския оборот на управляваните от ищеца дружества е направила безпредметно обсъждането на събраните във връзка с второто обстоятелство доказателства. Ето защо необсъждането на основаните на тях ищцови доводи не е в нарушение на процесуалните задължения на въззивния съд като съд по съществото на спора. В обобщение, няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и съдът