Определение № 225 от 29.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 1594/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. И. В. от [населено място] срещу определение № 10 от 17.01.2013 г. по т. д. № 1042/2012 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от същото лице молба по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за отмяна на определение от 04.05.2007 г. по ч. гр. д. № 9475/2007 г. на Софийски районен съд. Частната жалбоподателка моли за отмяна на атакуваното определение като незаконосъобразно. Поддържа становище, че първият тричленен състав неоснователно се е позовал на Постановление № 2 от 29.09.1977 г. на Пленума на Върховен съд, без да съобрази, че то касае отменения Граждански процесуален кодекс и поради това е неприложимо към новата процесуалноправна уредба, съдържаща се в Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. и третираща по различен начин както възможностите за обжалване на въззивните решения, така и отмяната на влезли в сила решения. Ответникът по частната жалба – Г. Т. Г. от [населено място] – моли за оставяне на същата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 15.03.2013 г. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество същата е неоснователна. За да остави без разглеждане подадената от А. И. В. от [населено място] молба за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, съставът на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение е приел, че същата е недопустима, тъй като е насочена срещу акт, който не се ползва със сила на пресъдено нещо. Застъпено е становището, че определението за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 237 ГПК /отм./ не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като в него не са преценявани въпроси, относими към материалното правоотношение между страните, както и че същото не може да бъде приравнено по правни последици на влезлите в сила решения, които подлежат на отмяна. Според съдебния състав, за молителката съществува възможност да защити правата си по исков ред, което изключва използването на извънинстанционния контрол. В тази връзка са съобразени задължителните указания по т. 2 от Постановление № 2 от 29.09.1977 г. на Пленума на Върховен съд. Настоящият състав споделя изцяло изложените в обжалваното определение мотиви за недопустимост на молбата за отмяна. Както правната доктрина, така и съдебната практика /в т.ч. и задължителна такава - ППВС № 2 от 29.09.1977г./ приема, че предмет на производството по чл. 231 ГПК /отм./, чийто аналог понастоящем е чл. 303 ГПК, могат да бъдат само актове, с които със сила на пресъдено нещо се разрешава конкретен материалноправен спор, т. е. о тмяната представлява средство за извънинстанционен контрол на актове, ползващи се със сила на пресъдено нещо, срещу чиято незаконосъобразност не съществува друг ред за защита. В настоящата хипотеза посочените изисквания не са налице. Искането за отмяна касае акт, постановен в рамките на производството за издаване на изпълнителен лист на несъдебно основание, който не се ползва със сила на пресъдено нещо. С този акт не се разрешава материалноправен спор относно съществуване на вземането, поради което засегнатата от него страна разполага с възможността да защити правата си по общия исков ред. Ето защо, отмяната на същия по реда на чл. 303 ГПК е недопустима, както правилно е прието в обжалваното определение. Неоснователно е твърденето на частната жалбоподателка за неприложимост на ППВС № 2/1977 г. Макар и създадена при действието на отменения Граждански процесуален кодекс от 1952 г., цитираната задължителна практика е запазила значението си и след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. поради принципно непроменения характер на правната уредба на производството за отмяна на влезли в сила решения. Промяната в новата уредба касае само някои от основанията за отмяна и срока, в който такава може да бъде поискана, но не и съдебните актове, подлежащи на отмяна. За допустимостта на отмяната като средство за извънинстанционен контрол и съответно за приложимостта на посоченото пленумно постановление е ирелевантно и обстоятелството, че понастоящем е въведен различен режим за обжалване на съдебните актове. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение