Решение № 5140 от 13.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1181/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ЕТ „Р. Н.–Даци–Р“, чрез процесуалния представител адв. В. Стефанов, срещу решение № 1801 от 11.11.2025 г. по адм. дело № 306/2025 г. по описа на Административен съд - Кюстендил. С решението са отхвърлени жалбите на И. Й. Т. и ЕТ „Р. Н.–Даци–Р“ против решение № 158/02.05.2025 г. на Петчленен разширен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация на Република България (КЗД) по преписка № 253 по описа на КЗД за 2023 г. С решението на КЗД се установява, че от началника на Затвора – [населено място] не е извършена дискриминация по признаци „лично положение“ и „обществено положение“ по чл.4, ал.1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр) спрямо И. Й. Т.. С решението на КЗД са оставени без уважение жалба с вх.№ 44-00-3127/30.08.2023 г. и допълнение с вх.№ 44-00-3355/26.09.2023 г. на КЗД, подадени от И. Й. Т. срещу началника на Затвора – [населено място]. Постъпила е касационна жалба от И. Й. Т., чрез адв.С. Ганев, срещу решение №1801 от 11.11.2025 г. по адм. дело № 306/2025 г. на Административен съд – Кюстендил. В касационните жалби се излагат доводи срещу решението като неправилно, незаконосъобразно и необосновано – основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорват изводите на Административен съд - Кюстендил, че по отношение на Т. не е допусната дискриминация по признаци „лично положение“ и „обществено положение“ по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., поради което молят да се отмени съдебното решение и да се отмени решението на КЗДискр. Моли се на основание чл. 65 от ЗЗДискр да се установи, че определеният критерий по признак „лично положение“ в т. 8 от договор № 4/14.06.2024 г. и недопускането на И. Й. Т. да извършва превоз на лишени от свобода, нарушава изискването на чл. 26 от ЗЗДискр и представлява пряка дискриминация по посочените признаци в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. На основание чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр, касаторите молят да се дадат задължителни предписания на началника на Затвора - [населено място] за спазването на нормативните актове в Република България и преустановяване на дискриминационната практика по признак „лично положение“ и „обществено положение“. Претендират разноски. Ответникът – Комисия за защита от дискриминация чрез юрисконсулт А. Бешков, в писмено становище излага доводи за неоснователност и недоказаност на касационната жалба, като в същата не са налице твърдените касационни основания. Моли да се остави в сила съдебното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - началник на Затвора – [населено място], редовно уведомен, не се явява, представлява се от заместник-началник В. К. и изразява становище за неоснователност на жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба, тъй като не се установяват отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че оспореният съдебен акт е правилен, не са налице релевираните с касационната жалба пороци, които да водят до отмяната му. Установено е, че съществува общо условие към търговеца, предоставяйки услугата да не използва работна сила на определени лица, които отговарят на отрицателното условие, тоест всички криминално проявени са поставени при едни и същи условия. Следователно липсва елемент от фактическия състав, а именно неравно третиране по признак „лично положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 във връзка с чл. 26 от ЗЗДискр по отношение на касатора Т., тъй като същият е бил подчинен на едно общо правило за всички шофьори на фирмата. Не се доказва пряка връзка между защитения признак и поведението на ответната страна, за което се претендира, че представлява акт на дискриминация. Касационните жалби са допустими, като подадени от надлежни страни, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледани по същество са неоснователни. От фактическа страна съдът е установил, че оспореното решение на КЗД е постановено в производство по преписка № 253/2023 г. по описа на КЗД, по реда на чл. 50 т. 1 от ЗЗДискр, образувано с разпореждане от 29.09.2023 г. на председателя на КЗД по жалба с вх. № 44-00-3127/30.08.2023 г., допълнена с вх. № 44-00-3355/26.09.2023 г., подадена от И. Й. Т. срещу началника на Затвора – [населено място]. На основание чл. 55 от ЗЗДискр е проведено проучване от Петчленен разширен заседателен състав на КЗД, в което са изискани становища, информация и писмени доказателства, приети от съда и описани в решението на КЗД и в първоинстанционното решение. С решение № 158/02.05.2025 г. на Петчленен разширен заседателен състав към КЗД, е установено, че началникът на Затвора – [населено място], не е извършил дискриминация по признаци "лично положение" и "обществено положение" по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр спрямо И. Й. Т. и е оставил без уважение жалбите му. Горната фактическа обстановка се установява и доказва от събраните и приложени по делото доказателства, която не се оспорва от страните. Съдът е приел, че оспореният административен акт - решение № 158/02.05.2025 г. на Петчленен разширен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация на Република България (КЗД), е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание, без съществени нарушения на административно производствените правила и противоречия с материалноправните разпоредби. От Административен съд - Кюстендил е установено, че жалбоподателят И. Т. е работил като шофьор към ЕТ, в периода, в който е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - [населено място] (една година), след което продължил да работи по договор към ЕТ „Р. Н.-Даци-Р“, където като шофьор превозвал лишени от свобода. Т. е бил предварително одобрен от комисия, назначена от началника на затвора и е получил разрешение с цел намаляване на наказанието. Същият е работил като автомонтьор в продължение на около 6 месеца до освобождаването му от затвора на 28.04.2023 г. След изтърпяване на наказанието, той продължил да работи при същия работодател – ЕТ „Р. Н.-Даци-Р“ на постоянен трудов договор, сключен на 03.05.2023 г. Поверен му е служебен автомобил, с който да взема и превозва лишени от свобода от Затвора – [населено място] за работа във фирмата на ЕТ„Р. Н.-Даци-Р“. В продължение на 7-8 дни Т. превозвал лишените от свобода до работното им място, а след известно време когато отишъл да вземе работниците от затвора ТПО (трудово поправително общежитие)-Самораново, надзирателят му заявил, че има забрана той да превозва лишените от свобода. Като му е заявено, че управителят на фирмата, към която работи, трябва да изпрати друг шофьор, който да осъществява превоза, като така бил разпоредил началникът на Затвора – [населено място]. Т. разбрал от управителя на ЕТ, че е проведена среща с началника на затвора и с него е подписан от ЕТ„Р. Н.-Даци-Р“ нов договор с изрична клауза, която забранява бивши лишени от свобода да превозват лишени от свобода. В т.8 от договора с фирмата е въведена забрана да се наемат за шофьори на лишените от свобода лица, които са криминално проявени. С решение № 158/02.05.2025 г. на Петчленен разширен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация, предмет на първоинстанционното производство, комисията е приела, че в случая дискриминация не е налице, тъй като са приложени еднакви критерии по отношение на сходна група, категория лица, а именно изискването към всички шофьори в ЕТ е било да не са криминално проявени. Приела е, че в обсъждания период от време жалбоподателят не е бил поставена в по-неблагоприятно положение по признаци "лично положение" и „обществено положение“ в сравнение с останалите шофьори в ЕТ. За да изведе извод за липса на допуснато неравно третиране на лицето при прекратяване на трудовото правоотношение с него, КЗД е обособил група, кръг от лица, намиращи се в сравнимо сходно положение, спрямо които служители е приела, че не е извършено вътрешно разграничение от работодателя въз основа на защитени от Закона за защита от дискриминация признаци. Намерила е, че обективният резултат от действията на началника на Затвора - [населено място] по отношение на жалбоподателя не се проявява чрез липса на прилагане на еднакви критерии, с което да се е стигнало до неравното му третиране. КЗД намерила за неоснователно твърдението, че по-неблагоприятно третиране произтича от това, че намирайки се в сравнимо положение с другите лица, работещи като шофьори, с жалбоподателя е прекратено правоотношението, поради изискването да не е криминално проявен. Комисията съобразила, че това изискване е поставено към всички шофьори. Поради това, не може да се направи извод, че причините за прекратяване на трудовото правоотношение с жалбоподателя са използвани превратно от началника на затвора. Не установила и друга причина за дискриминация, която да е довела до осуетяване на възможността Т. да полага труд, при положение, че е работоспособен, работи от дълго време с ЕТ и при обективната необходимост от персонал. Въз основа на тези обстоятелства КЗД е приела, че не е налице дискриминация по признак "лично положение“ и „обществено положение". Съдът е изяснил спора от фактическа страна, подробно е описал установените фактически обстоятелства, които кореспондират с доказателствения материал по делото и въз основа на коректен анализ, основан на приложимата нормативна уредба, е достигнал до правилни и обосновани правни изводи. При тези фактически установявания първоинстанционният съд правилно и обосновано е приел, че комисията точно е интерпретирала данните по делото и е достигнала до верни правни изводи в резултат на правилно приложение на материалния закон. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗЗДискр, е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Според чл.4, ал.2 от ЗЗДискр, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал.1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. В чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр е предвидено, че непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Меродавна в процесния случай е и разпоредбата на чл. 3 от ЗЗДискр, ал. 1 от който гласи, че този закон защитава от дискриминация всички физически лица на територията на Република България. Според чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр, сдружения на физически лица, както и юридически лица, се ползват от правата по този закон, когато са дискриминирани на основата на признаците по чл.4, ал.1, по отношение на техния членски състав или на заетите в тях лица. Оспорващият и лицата, с които е сравняван са шофьори и не е възможно да се извърши сравнение помежду им и се изведе извод за неравноправно третиране на жалбоподателя по признак "лично положение". За да е налице пряка дискриминация поради защитен признак следва сравнението да е между съпоставими лица - лица, които са носители на защитен признак и лица, които не са носители, за да може да се презумира, че именно защитеният признак е причината за неравенството. В категорията, групата лица, с които е сравняван жалбоподателят, всички са носители на признака "лично положение", професия шофьор и за всички важи изискването да не са криминално проявени, ако извозват лишени от свобода. Поради което не е налице неравенство по този защитен признак. Както правилно е посочил съдът, началникът на затвора, поставяйки такова договорно условие на фирмата – ЕТ „Р. Н.-Даци-Р“, което наложило същата да прекрати договорното правоотношение с жалбоподателя Т., не е осъществил дискриминация по признак "лично положение". В правото на затвора (представляван от началника) – като страна по договора с ЕТ „Р. Н.-Даци-Р“, е да промени условията по договора си с фирмата, поради което сам по себе си фактът на прекратяване на трудовото правоотношение на Т., към когото е приложима посочената разпоредба, не може да обуслови извод за наличие на дискриминационно отношение. За да се приложи това право по неравнопоставен, дискриминационен начин, следва да се установи, че е упражнено поради някой от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., който отличава адресата на акта от останалите субекти в сходно положение. Изискването е поставено към всички шофьори във фирмата, от което следва, че не е поставено единствено към Т. и не представлява неравно третиране по признак „лично и обществено положение“. В конкретния казус това изключва неравно третиране по признак "лично и обществено положение", тъй като всички сравнявани служители, заедно с жалбоподателя са носители на признака "лично положение" (шофьори) в разглеждания аспект. Признакът "лично положение" изисква да бъде посочено качество на личността, което е определящо за него и поради което не е предпочетен. Ето защо касационната инстанция намира за правилни и обосновани изводите на съда за отсъствие на неравно третиране по признаците "лично или обществено положение" на касатора Т. и неспазване на изискванията по чл. 26 от ЗЗДискр. от страна на началника на Затвора-[населено място]. В аналогичен смисъл е например решение № 4577 от 02.05.2025 г. по адм.дело № 7645/2024 г., V отд. на ВАС. Правилни са изводите на Административен съд - Кюстендил, че за да се квалифицира нарушаването на правото на равно третиране като пряка дискриминация, нормата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр изисква неравното третиране да бъде основано на един или повече от обективните признаци, посочени изчерпателно в тази разпоредба. Законът не разглежда всяко неравно третиране като дискриминация, за което следва да се ангажира отговорността на нарушителя. Както е посочил съдът, поставянето на едно лице в неравнопоставено положение, в сравнение с други лица, когато не се дължи на някой от признаците посочени в чл. 4, ал. 1 от закона, не съставлява дискриминация и за подобно третиране не следва да се носи отговорност. Съдът също е съобразил, че за да е налице дискриминационно третиране на юридически лица, то това поведение трябва да е насочено към техните членове, които са физически лица. С разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр ясно са обозначени субектите, попадащи в тази хипотеза и императивно е регламентирано, че юридическите лица могат да бъдат дискриминирани, но само по определени признаци по отношение на техните членове или заетите в него лица. Тези признаци са установени по чл. 4, ал. 1 от закона. Правилно е посочено в решението, че в чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр досежно формите на пряка дискриминация, дискриминационните основания са характерни единствено за физически лица, тъй като с оглед на правния им статут ЮЛ не могат да бъдат разглеждани в този им аспект. Както установяват Административен съд - Кюстендил и петчленния състав на КЗД, не е налице дискриминация по отношение на Т. и твърдяното от него не може да се квалифицира като характеристика, свързана с някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, присъщи за физическите лица – те характеризират конкретна личност или група личности и ги обособяват по отношение на други физически лица или групи физически лица. В случая, не е налице хипотезата – дискриминация по някой от защитените признаци, присъщ на физическите лица – членове на юридическото лице или на физическите лица, полагащи труд в рамките на юридическото лице – работодател. Съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, относим към процесния случай, в производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. С оглед определената в чл. 9 от ЗЗДискр доказателствена тежест, правилно Административен съд - Кюстендил установява, че в административното производство пред КЗД, не са представени необходимите доказателства, които да доказват, че е налице дискриминация на такова физическо лице, отговарящо на горните критерии. За да е налице проява на дискриминация по смисъла на закона, е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от обективна, така и от субективна страна, каквито в конкретният случай не са налице и твърденията на Т., че е бил лишен от възможността да работи чрез клауза на договор, за който той се явява трето лице не могат да се приемат за основателни. Правилно е приел съдът, че договорът между ЕТ и Началникът на Затвора - [населено място] не засяга пряко и непосредствено правото на труд на Т., както и че в договора отсъства поименно назоваване на лишени от свобода или криминално проявени. Правилно приема съдът, че е поставено общо условие към търговеца, предоставяйки услугата и не е налице неравно третиране по признак "лично положение" по смисъла на чл. 4, ал. 1, във връзка с чл. 26 от ЗЗДискр за Т., тъй като същият е бил подчинен на едно общо правило за всички шофьори на фирмата, което не е насочено директно и само към него. Нужно е наличието на пряка и доказуема връзка между защитения признак и поведението на ответната страна, за което се претендира, че представлява акт на дискриминация. Както се сочи в първоинстанционното решение, не всеки спор, междуличностен конфликт и дори не всяко неравно третиране може по дефиниция да се счита за акт на дискриминация - налице следва да са три кумулативни обстоятелства, а именно: има ли неравно третиране; има ли защитен признак и неравното третиране случило ли се е на основата на защитения признак. Необходими са доказателства, които убедително показват, че между съпоставените лица, които са и които не са носители на защитения признак, е налице неравенство, както и че именно защитеният признак е причината за неравенството. С оглед изложеното постановеното решение е правилно и при липсата на пороците сочени като касационни основания следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на правния спор, на ответника следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер на 200 лева, представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено по чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. На основание § 5, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България във връзка с чл. 24 от същия закон сумата следва да бъде превалутирана по правилата на чл. 12 и чл. 13 от закона и обозначена двойно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение