Определение № 443 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 870/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. М. В. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2677 от 03.12.2019 г. по гр.д.№ 2739/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 6097/ 2018 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против Прокуратура на Република България (ПРБ) иск за заплащане на сумите 26 364 лв – обезщетение за неимуществени вреди и 500 лв – обезщетение за имуществени вреди, търпени от повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с решение на Софийски градски съд по ВНОХД № 5433/ 2017 г. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на касационното обжалване материалноправния въпроси „Дължи ли се обезщетение за вреди по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 от ЗОДОВ в случай на частично оправдаване на ищеца?”. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, евентуално - че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение, защото същото от една страна приема за доказано частичното оправдаване, а от друга – че липсва оправдаване. Ответната по касация страна ПРБ не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че срещу ищеца било повдигнато обвинение по чл.343 ал.3 вр. чл.342 ал.1 пр.3 НК, като в обвинителния акт за елементи на състава на това престъпление били посочени правилата на движение по пътищата, формулирани в чл.20 ал.1 и чл.20 ал.2 ЗДвП. Ищецът бил признат за виновен по така повдигнатото му обвинение, като присъдата на първата инстанция била обжалвана от него. С решението си въззивният наказателен съд приел, че неправилно първата инстанция при установените по делото факти е дала квалификация на нарушението на правилата за движение по пътищата по чл.20 ал.2 ЗДвП вместо по чл.116 ЗДвП. Той потвърдил осъждането на ищеца за престъпление по чл.343 ал.3 вр. чл.342 ал.1 пр.3 НК за нарушаване на правилата за движение по пътищата по чл.20 ал.1 и чл.116 ЗДвП, но го оправдал да е извършил нарушение по чл.20 ал.2 ЗДвП. При тези фактически установявания въззивният граждански съд извел, че липсва основание за ангажиране на отговорността на държавата за незаконни действия на правозащитните органи, изразяващи се в незаконно обвинение за извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан. Какво е престъпление било посочено в чл.9 НК - общественоопасно деяние, което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. В случая ищецът не бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление, а напротив – бил признат за виновен. Оправдателният диспозитив на въззивния наказателен съд не касаел повдигнатото обвинение за извършване на престъпление, а единствено точната правна квалификация на установените от проведеното следствие факти. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора правен въпрос не обуславя обжалваното решение. Съдът не е приел, че след като спрямо ищеца е повдигнато наказателно обвинение, той е бил оправдан частично по него от съда. Напротив, той е приел, че ищецът е признат за виновен и осъден да търпи наказание за престъплението, в което е бил обвинен. Посочил е, че формалното наличие на оправдателен диспозитив касае прецизирането на правната квалификация на извършеното от ищеца общественоопасно деяние, без това да има отношение към извода на съда, че това деяние е осъществено и че е съставомерно по посочените в обвинителния акт разпоредби на НК. Изводът на въззивния съд е в съответствие с установената практика, че точната правна квалификация е служебно задължение на съда, както и че промяната от съда на квалификацията, дадена от прокурора, не означава оправдаване на подсъдимия за извършване на престъплението, в което е бил обвинен. В тази хипотеза частично оправдателният диспозитив е правно-технически способ за уточняване на относимата към конкретното деяние правна норма, а не оневиняване по повдигнато обвинение. Затова въпросът „Дължи ли се обезщетение за вреди по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 от ЗОДОВ в случай на частично оправдаване на ищеца?” е неотносим към правните разрешения в обжалваното решение и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Такова не може да бъде допуснато и по твърдението за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт. Обосновката на това твърдение, дадена от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, се опира на разбирането, че прецизирането на квалификацията на престъплението, извършена правно-технически чрез частичен оправдателен диспозитив, е равнозначна на частично оправдаване по повдигнатото обвинение за извършено престъпление. Понеже според установената практика това не е така, не е възможно обжалваният акт да бъде окачествен като очевидно неправилен. По изложените съображения Върховният касационен съд