Определение № 90 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 84/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 461 от 12 .0 2.2020 г. по т.д. № 3899/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, девети състав, с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено въззивно решение № 2561 от 20. 11.2019 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати на В. В. И. сумата от 8 280 лв. – направени разноски за първоинстанционното и въззивното производства. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е неправилно и моли същото да бъде отменено. Счита, че с оглед фактите по делото и развитието на производството, въззивният съд неправилно е приложил чл. 78, ал. 4 ГПК и му е възложил отговорността за разноските по делото, основания за което не са били налице. В условията на евентуалност, твърди, че процесуалното му право да релевира възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за втората инстанция не е преклудирано и моли същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по частната жалба – В. В. И., чрез процесуален пълномощник, в който са развити доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното определение и неоснователност на жалбата. Счита, че предпоставките за присъждане на разноски за инстанционното разглеждане на спора са налице, а възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за присъденото адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция намира за несвоевременно заявено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е уважил по реда на чл. 248 ГПК молбата на В. В. И. за изменение на въззивното решение в частта за разноските, съдът е приел, че съгласно изричната разпоредба на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, а съобразно последователната съдебна практика за пораждането на отговорността на ищеца по чл. 78, ал. 4 ГПК е без значение основанието за прекратяване на производството. Поради това е заключил, че в хипотезата на недопустимост на иск по чл. 422 ГПК поради отсъствието на процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на правото на иск, съответно обезсилване на постановеното по такъв иск решение и прекратяване на производството по делото, отговорността за разноски на ищеца следва да бъде ангажирана, като без значение за тази отговорност са обстоятелствата, свързани с причините за завеждане на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Изхождайки от тези съображения, с оглед прекратяване на производството по предявения срещу В. В. И. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и данните за извършените от ответника разноски по делото, съдът е намерил, че на основание чл. 78, ал. 4 ГПК за него се е породило правото на разноски, каквито са му присъдени след съобразяване с намереното за основателно възражение на банката по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на търсеното адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. За дължимото адвокатско възнаграждение за въззивното производство е прието, че възражение за прекомерност не е релевирано. Определението е правилно. Настоящият състав напълно споделя изложените съображения на състава, постановил обжалваното определение, доколкото същите съответстват на закона и формираната по приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК съдебна практика, част от която е цитирана в атакувания съдебен акт. Отговорността за разноските е невиновна, обективна и е свързана с изхода на спора. В конкретния случай производството по иска е прекратено като недопустимо с влязло в сила решение, поради липса на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК от ответника срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, т.е. производството по установителния иск е прекратено като недопустимо поради отсъствие на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. Преценката на заповедния съд относно допустимостта на иска не обвързва исковия съд или заявителя в заповедното производство, като дадените от заповедния съд указания за завеждането на иска не водят до неговата допустимост. В случай на обезсилване по чл. 415, ал. 5 във вр. ал. 4 ГПК на заповедта за изпълнение от заповедния съд, след даване на указания за предявяване на иск по чл. 422 ГПК, в хипотеза на влязла в сила заповед за изпълнение, заявителят не е лишен от защита, която се осъществява по пътя на обжалване на разпореждането за обезсилване на заповедта за изпълнение. Правилен е и изводът в обжалваното определение, че за дължимите разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство не е релевирано възражение за прекомерност. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът може по искане на насрещната страна да намали заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, ако то не съответства на действителната правна и фактическата сложност на делото. Това искане може да бъде заявено както писмено, така и устно в открито съдебно заседание, но крайният срок за упражняването на това процесуално право е ограничен до приключване на устните състезания в съответната инстанция. В настоящия случай, до края на устните състезания във въззивната инстанция, приключили на 05.11.2019 г., ответникът е направил искане за присъждане на разноски, като е представил и списък по чл. 80 ГПК, но писмено или устно възражение за прекомерност не е направено от ищеца. Нещо повече, процесуалният пълномощник на банката изрично е заявил, че няма възражения по така представения списък на разноските за въззивната инстанция. След като „Юробанк България“ АД не е упражнило правото си по чл. 78, ал. 5 ГПК да възрази своевременно срещу размера на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение и да поиска намаляването му поради прекомерност до края на устните състезания по делото пред въззивната инстанция, правото на възражение за разноските пред тази инстанция е преклудирано и липсва процесуална възможност за намаляване на възнаграждението. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на ІІ отделение