Определение № 247 от 20.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4904/2022 г.

Образувано е по частна касационна жалба на В. Н. Н., подадена чрез назначения му от съда особен представител по реда на ЗПП адв. В. В. от АК – Варна, против определение № 496 от 02.09.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 407/2022 г. на АС - Варна, с което е потвърдено разпореждане № 4224 от 08.11.2021 г. ОС- Варна по гр.д. № 270/2021 г. за връщане частна жалба на В. Н. против протоколно определение от 27.10.2021 г. за приемане заключението на вещо лице по назначената съдебно – психиатрична експертиза. С частната жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение, иска се неговата отмяна и връщане на делото за извършване на исканото вписване. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че постановеното определение е очевидно неправилно и следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Насрещната страна- МБАЛ „Св.Анна-Варна“ АД и третото й лице-помагач ЗАД ДаллБогг:Живот и здраве АД, не са взели становище по частната жалба. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното по основанието за допускане на касационно обжалване: За да постанови обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е приел, че частната жалба от 03.11.2021г. е недопустима, тъй като обжалваното с нея определение не подлежи на инстанционен контрол - същото няма преграждащ характер и обжалваемостта му не е изрично предвидена. Изводът на първостепенния съд за недопустимост на частната жалба е споделен от въззивния съд. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.274, ал.1 ГПК, на обжалване подлежат само преграждащите определения и тези за които изрично е предвиден инстанционен контрол, а определението на първоинстанционния съд за приемане на изготвеното от в.л. А. заключение по допуснатата по делото експертиза, не попада в нито една от посочените хипотези. При соченото основание по чл.280, ал.2, предл. трето (последно) ГПК - очевидна неправилност, касаторът не е задължен да формулира конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, който да е обусловил извод на въззивния съд по спорния предмет. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, доводът на касатора за очевидна неправилност се обосновава с неизпълнение от АС-Варна, като въззивен съд, на задължението му да прецени служебно валидността, допустимостта и правилността на обжалвания пред него акт, доколкото касаторът счита, че в случая първоинстанционният съд е иззел правомощието на въззивния съд като е направил преценка, че определението му не подлежи на обжалване, в нарушение на чл.262, ал.2, т.2 ГПК. В практиката на ВКС е дадено тълкуване на понятието “очевидна неправилност“ на съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, според което очевидно неправилен е въззивен съдебен акт, който страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия. Такива пороци са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материално правна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Такава квалифицирана форма на неправилност в случая не се констатира. Администриращият частната жалба съд (в случая ОС-Варна) има правомощието да провери нейната допустимост, преди изпращането й за разглеждане на сезирания съд (в случая АС-Варна), на основание чл. 275, ал.2, във връзка с чл. 273, във връзка с чл. 130 ГПК (в този смисъл и определение № 60411 от 23.11.2021 г. по ч. гр. д. № 4459/2021 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.). Съдът проверява не само процесуалните предпоставки за упражняване на правото на частна жалба (редовността й), но и процесуалните предпоставки за съществуването на правото на частна жалба. Когато се констатира липса на положителна процесуална предпоставка или наличието на отрицателна предпоставка за правото на частна жалба, тогава частната жалба се връща от администриращия съд, т.е. връща се и тогава, когато не е налице право на жалба, защото актът, срещу който тя е насочена, не подлежи на обжалване, поради което това определение/разпореждане за връщане е валиден и допустим съдебен акт. Въззивният съд, сезиран с частна жалба срещу такова определение/разпореждане за връщане на недопустима частна жалба срещу необжалваем акт, следва да подложи на преценка валидността, допустимостта и правилността на обжалвания пред него съдебен акт. Доколкото в случая определението на първоинстанционния съд (ОС-Варна) е допустим съдебен акт, същият е и валиден такъв, то правилно АС-Варна като въззивен съд, е подложил на преценка неговата правилност. По отношение на така направената преценка за правилност, не се констатират пороци по смисъла на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Доводите на въззивния съд са съобразени с трайната и непротиворечива съдебна практика по приложението на процесуалния закон- чл.274 ГПК, че на инстанционен контрол подлежат не всички определения на съда, а само тези, които попадат в приложното поле на чл. 274, ал. 1 ГПК, тоест тези, които преустановяват временно или окончателно развитието на съдебно производство или за които в процесуалния закон е посочено, че подлежат на обжалване. Определението, с което е приета назначена по делото съдебна експертиза, не прегражда развитието на делото, нито процесуалният закон е предвидил неговата обжалваемост. Ето защо не се е налице соченото от касатора единствено основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. При извършената служебна проверка на обжалвания акт от касационната инстанция не се установява нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно определение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: