Определение № 60232 от 08.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 516/2021 г.

Образувано е по КЖ от синдиците на Корпоративна търговска банка АД-в несъстоятелност срещу решение № 2612 от 27.11.2019 г. по в.гр. дело №2297/19 г. на САС, с което е потвърдено решението от 08.02.2019 г. по гр.д. № 111193 /17 на СГС, в частта, с която са отхвърлени частично исковете на касатора срещу Г. П. Г. както следна: за разликата над 232 600 евро до 348 000 евро главница, над 2144,60 евро до 2 388,88 евро- просрочени лихви за периода 26.05.2014 -29.12.2014 и за разликата от 2144,60 евро до 2388,88 евро – неустойка върху просрочената лихва за периода 26.05.2014 г. до 22.04.2015 г. и за присъдената в тежест на касатора държавна такса от 4 873,79 лева. Навеждат се оплаквания за неправилност. Ответникът по КЖ в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да се произнесе, въззивният съд е изложил следните съображения: Предявен е иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Ищецът КТБ АД (н) твърди, че на 7.10.2010 г. сключил с Джи Еър АД договор за банков кредит на стойност 350 000 евро за оборотни средства, като крайният срок на погасяване бил 20.10.2012 г., при посочени лихви, наказателни надбавки и неустойки. Страните са предоговорили условията по договора с четири анекса, като с последния от тях от 22.01.2013 г. страните са констатирали дължимост на главница в размер на 348 900 евро, която са се съгласили да се изплати на три вноски в размер на 116 300 евро, платими ежемесечно, считано от 20.10.2014 г. до 20.12.2014 г. На датата на сключване на договора за кредит – 7.10.2010 г. банката е подписала и договор за поръчителство с няколко юридически лица и физическото лице– ответник по иска, който е поел солидарно с главния длъжник задължение за плащане на всички негови задължения. Поръчителите са дали съгласие и по четирите анекса. На 31.05.2014 г. било извършено последното частично плащане, след което длъжникът и поръчителите изпаднали в забава. За посочените суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 04.05.2016 г. по ч.гр. д. № 36091/15 г. на СРС, 60 с-в, като от страна на ответника Г. П. Г. е постъпило възражение. Претендира се признаване за установено, че ответникът като поръчител дължи исковите суми на банката-ищец, както и разноски. Ответникът е оспорил иска, като се е позовавал на изтичане на срока по чл. 147 ЗЗД, както и че чл. 5 от договора за кредит е нищожна клауза, тъй като няма възможност за даване на предварително съгласие за дерогиране на срока по чл. 147 ЗЗД. Съдът е приел, че ищецът-банка е отпуснал кредит на юридическо лице, същият е усвоен, а поръчител на главния длъжник е станал ответника Г. Г. наред с други поръчители. С четири анекса отношенията са предоговаряни, като по силата на последния Анекс № 4 от 22.01.2013 г. страните са предвидили, че главницата по кредита в размер на 348 900 евро ще бъде погасена на три ежемесечни вноски от по 116 300 евро, платими на 20-то число считано от 20.10.2014 г. до 20.12.2014 г. вкл. Останалите условия по договора се запазват. С така цитирания анекс ответникът Г. се е съгласил (л. 17). Въпреки предоговарянето на срока по кредита длъжникът не е изпълнявал точно, като на 26.05.2014 г. (страните не спорят) е изпаднал в забава (поради извършено само частично плащане), а на 25.06.2015 г. (след година и месец) банката е поискала да се снабди от СРС със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу главния длъжник и поръчителите. Такива са получени, но в срок е постъпило възражение от поръчителя. Няма спор, че с решение № 664 от 22.04.205 г. по т.д. № 7549/14 г., СГС, по отношение на банката-ищец е открито производство по несъстоятелно. При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси съдът е направил следните правни изводи: Спорни, с оглед възраженията и доводите във въззивните жалби, са следните правни въпроси - действителността на клаузата от договора за поръчителство, касаеща предварителното съгласие на поръчителя за дерогиране на срока по чл. 147 ЗЗД (чл. 5), съответно приложението на това правило при отчитане и на нормата на чл. 17, ал. 3 ЗБН; началният момент, от който тече срока за погасяване на всяка вноска по кредита, с оглед твърдението на банката-жалбоподател, че се касае до едно задължение с разсрочено плащане; прекратено ли е заповедното производство срещу главния длъжник Джи Еър АД, поради обявяването му в несъстоятелност, респ. искът по чл. 422 ГПК предявен ли след прекратяването на заповедното производство и как това рефлектира върху процесния спор. Установява се, според съда, че в чл. 5 от процесния договор за поръчителство (сключен между банката и ответника Г.) е предвидено, че поръчителят остава задължен и след падежа на кредита, дори ако банката не е предявила иск против длъжника в течение на шест месеца. Тази уговорка противоречи на императивната норма на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Съдът се е позовал на решение № 81 от 08.07.2014 г. по т. д. № 1705/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и на решение № 52/10.10.2010 г. по т.д. № 63/2009 г., ТК, ІІ ТО, ВКС. Д ействието на нормата на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, ограничава отговорността на поръчителя в рамките на шест месеца след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на този срок. Приел е, че от значение в случая е определянето на началния момент, от който започва да тече 6-месечния срок. Съдът е счел, че срокът не започва да тече от крайния срок, на който е следвало да се погаси главното задължение – 20.12.2014 г.. Позовал се е на практиката на ВКС (решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС) относно дължимите вноски с настъпил падеж, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от падежа (изискуемостта) на всяка погасителна вноска. Ето защо, според въззивния съд, не може да се възприеме тезата на банката, че задължението за заплащане на възнаградителни лихви е станало изискуемо едва с падежиране на последната трета вноска от главницата – подобно становище противоречи на твърденията на самата банка за настъпила изискуемост на вземанията й още на 26.05.2014 г., а се намира и в противоречие с установените по делото договорки между страните.Установява се, че с последния анекс към договора за кредит, респ. към договора за поръчителство, страните са се споразумели останалата дължима главница по кредита да се изплати на три вноски – на 20.10.2014 г., на 20.11.2014 г. и на 20.12.2014 г. Страните обаче не са променили установените до момента на анекса срокове (падежи) относно плащането на вноските по договорените лихви. Т.е. независимо, че главницата е била разсрочена по нов начин, възнаградителните лихви (като цена за предоставената от банката услуга да се ползва определена парична сума) са продължили да бъдат начислявани ежедневно и са били платими, съответно изискуеми ежемесечно на 25-то число. При така изведения извод, според изложеното в мотивите на обжалвания акт, следва да се приеме, че към датата на подаване на заявлението пред СРС (25.06.2015 г.) банката е имала право да получи плащане за тези вноски за лихви, които са падежирали в рамките на 6 месеца преди този момент – или считано от 25.12.2014 г. По силата на чл. 17, ал. 3 от ЗБН обаче и с оглед обстоятелството, че Джи Еър ЕАД е обявен в несъстоятелност с решение от 22.04.2015 г., съдът е приел, че за времето от датата на решението до датата на заявлението до заповедния съд преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД не текъл. Следователно за падежиралите по-назад във времето вноски, а именно считано от 21.10.2014 г. поръчителството не е погасено, тъй като срокът по чл. 147 ЗЗД е спрял и неговото действие е запазено. В този смисъл за банката е налице възможност да претендира плащане на падежиралите след 21.10.2014 г. месечни вноски тъй като е спазен срока за претендиране на същите по съдебен ред в съответствие с чл. 147 ЗЗД вр. чл. 17, ал. 3 ЗБН Видно от изложеното, въпросите, от значение за изхода по спора са свързани с приложението на чл.147 ал.1 ЗЗД по отношение на шестмесечния срок и от кога започва да тече при и попадат в кръга на въпросите, по които е констатирана противоречива практика на ВКС и е образувано тълк.дело № 5/2019 на ОСГТК, в което ще се разглежда и въпросът: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост“. Нормата по своето естество е императивна материалноправна и няма как приложението й да бъде заобиколено. С оглед изложеното настоящото производство следва да бъде спряно на основание чл.292 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение