Определение № 50228 от 07.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3294/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. Й. А. срещу определение № 1071 от 16.03.2022 г. по в.гр.д.№ 1800 от 2021 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, с което е изменено в частта за разноските решение № 47 от 13.01.2022 г. по същото дело. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение и се моли същото да бъде отменено. В писмен отговор от 06.06.2020 г. ответникът В. Ц. Н. оспорва частната жалба. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение счита следното: Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване пред ВКС на основание чл.274, ал.1, т.2 ГПК във връзка с чл.248, ал.3 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна поради следното: Пред Варненския районен съд е бил предявен иск от С. Й. А. срещу В. Ц. Н. за заплащането на сумата от 12 075 лв. за ремонт на обща част- покрив на жилищна сграда, притежавана от двамата в обикновена съсобственост. От своя страна В. Н. е предявил насрещен иск срещу С. А. за заплащане на сумата от 7 707,50 лв., представляваща обезщетение за причинени от действия на последната в съсобствения им имот вреди. По така предявените искове Варненският районен съд е: 1/ осъдил В. Н. да заплати на С. А. на основание чл.59 във връзка с чл.61, ал.3 ЗЗД сумата от 9 199,46 лв., представляваща сума, с която В. Н. се е обогатил, спестявайки си разходите, заплатени от Светлата А. за извършване на неотложен ремонт на обща част- покрив на жилищна сграда, притежавана от двамата в обикновена съсобственост, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба до окончателното плащане, като е отхвърлил иска над тази сума до пълния предявен размер от 12 075 лв.; 2/ отхвърлил е предявеният от В. Н. срещу С. А. насрещен иск за сумата 7 707,50 лв. По повод постъпилите срещу това решение въззивна жалба от В. Н. и насрещна въззивна жалба на С. А. Варненският окръжен съд, гражданско отделение, V въззивен състав с решение № 47 от 13.01.2022 г. по в.гр.д.№ 1800 от 2021 г. като краен резултат е постановил следното: 1/ отменил е първоинстанционното решение по главния иск като вместо това е постановил решение за осъждане на В. Н. да заплати на С. А. на основание чл.30, ал.3 ЗС сумата от 9 505 лв., представляваща направени необходими разноски за ремонта на покрива, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаването на исковата молба до окончателното плащане, като е отхвърлил иска над тази сума до пълния предявен размер от 12 075 лв.; 2/ потвърдил е първоинстанционното решение за отхвърляне на насрещния иск на В. Н. срещу С. А. за присъждане на обезщетение в размер на 7 707,50 лв.; 3/ изменил е първоинстанционното решение в частта за разноските и 4/ осъдил е В. Н. да заплати на С. А. разноски за въззивното производство в размер на 958 лв. В. Н. е подал молба за допълване на постановеното по делото въззивно решение на основание чл.248 ГПК, като е претендирал присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част на предявения от С. А. иск. Видно от приложения към въззивното производство договор за правна помощ и съдействие, В. Н. е направил разноски за адвокат пред въззивния съд в размер на 1 400 лв. С обжалваното определение № 1071 от 16.03.2022 г. Варненският окръжен съд е изменил решението от 13.01.2022 г. в частта за разноските, като е присъдил на В. Н. сумата от 297,97 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, сторени пред Варненския окръжен съд, изчислени съразмерно на отхвърлената част на главния иск по чл.30, ал.3 ЗС. При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на ВКС счита, че частната жалба е основателна поради следното: Действително, съгласно чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част на иска. В случая обаче с молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските са претендирани разноски за адвокатско възнаграждение по въззивното дело, по което В. Н. не е ответник, а жалбоподател. По това въззивно дело същият има право на разноски само ако въззивният съд уважи въззивната му жалба изцяло или частично. В конкретния случай, въззивната жалба на В. Н. не е била уважена, а по същество изцяло отхвърлена: по първоначално предявения иск въззивният съд е осъдил В. Н. да заплати на С. А. сума, по-голяма от присъдената от първоинстанционния съд /9 505 лв. вместо присъдените от първоинстанционния съд 9 199,46 лв./, а по насрещния иск първоинстанционното решение е било изцяло потвърдено. Предвид този изход на въззивното производство В. Н. не е имал право да претендира разноски по въззивното дело, а е дължал на ответницата по подадената от него въззивна жалба и въззивница по насрещната въззивна жалба С. А. всички направени от нея разноски по делото пред въззивния съд. Поради това обжалваното определение, с което С. А. е осъдена да заплати на В. Н. част от направените от него разноски за адвокат за въззивното производство, е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а молбата по чл.248 ГПК на В. Н. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, чрез присъждане на такива разноски на В. Н., следва да бъде оставена без уважение. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение