Определение № 606 от 15.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 533/2010 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. А. М., гр. П. срещу определение № 598/03.05.2020г., постановено по гр.д. № 1249/2009г. от Пловдивския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на решение № 304/15.02.2010г. по същото дело в частта за разноските и за присъждане на 5500 лв. за адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и моли за неговата отмяна. Ответникът М. Й. Х., с. Е. не взема становище по жалбата. Ответникът З. “Е”, гр. С. оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.2 и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК. С решение № 304/15.02.2010г. по гр.д. № 1249/09г. Пловдивският апелативен съд е потвърдил решение № 1790/16.11.2009г. по гр.д. № 156/2009г. на Пловдивския окръжен съд, с което З. “Е” е осъдено да заплати на М. Х. сумата от 75000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка “Гражданска отговорност”. С първоинстанционното решение не е разгледан евентуалният иск на М. Х. против В. М., а въззивното производство е инициирано само по жалба на главния ответник З. “Е”. В решението от 15.02.2010г. апелативният съд е отказал да присъди разноски на ответника по евентуалния иск, тъй като същият имал право на разноски по чл.78, ал.3, вр. ал.1 ГПК съобразно с отхвърлената част на иска от ищеца, докато в случая, искането било насочено против осъдения ответник. За да постанови обжалваното определение по чл.248 ГПК въззивният съд е приел, че евентуалният ответник има право на разноски, но не ги присъжда поради липсата на изрично искане за това, като не е достатъчно представянето на списък по чл.80 ГПК. Определението е неправилно. Правилата относно отговорността на разноски по чл.78 ГПК намират приложение и при въззивното обжалване на първоинстанционния съдебен акт. При претенция за заплащане на разноските за въззивното производство разпоредбите на чл.78 ГПК се съобразяват с резултата от обжалването, като при основателност на въззивната жалба разноските се поставят в тежест на ответника по чл.78, ал.1 ГПК, а при потвърждаване на първоинстанционното решение – се присъждат в полза на въззиваемия. В този смисъл, уважената част и отхвърлената част на иска според терминологията на чл.78 ГПК се прилагат съответно за уважената и отхвърлената част на жалбата. Следователно, въззиваемият има право да претендира заплатените от него разноски за въззивното производство от страната въззивник, независимо от процесуалното им положение на ищец и ответник в първоинстанционното производство. В случая, въззиваемият В. М. има право на разноските за въззивното производство, които да му бъдат заплатени от въззивника – З. “Е”, независимо, че в първоинстанционното производство същите са били евентуален и главен ответник. По делото съществува спор относно това дали ответникът М. е направил искане за присъждане на разноските. Действително в протокола от проведеното открито съдебно заседание, такова искане не е отразено, а е отбелязано единствено обстоятелството, че е представен списък на разноските. От друга страна, в съдебното решение решаващият състав е посочил, че искане е заявено, но не го е уважил по съображения, че заплащането на разноските се претендира спрямо главния ответник по иска, а не от ищцата. С оглед на тези данни и предвид на представения списък по чл.80 ГПК, както и на доказателства за направени разноски за въззивното производство – договор от 05.02.2010г., искането по чл.81 ГПК е основателно. Обжалваното определение по чл.248 ГПК и следва да се отмени, като се измени постановеното решение в частта за разноските и се осъди З. “Е” да заплати на В. М. сумата от 5500 лв. за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд