Решение № 168 от 19.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 715/2014 г.

Решение № 168 от 19.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 715/2014 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Теодора Нинова Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Обжалвано е решението на Софийския градски съд от 08.07.2013 г., постановено по гр. дело № 7065/2011 г. по описа на IV-Б въззивен състав, с което е отменено решението от 10.03.2011 г., постановено по гр. дело № 25437/2007 г. по описа на Софийския районен съд, 31 състав, като вместо това е постановено друго за признаване за установено по отношение на В. Д. Д., че Е. И. И.-Д. и Б. И. И. са реституирани собственици по реда на чл. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на следния недвижим имот: поземлен имот с пл. № 1226, с площ от 500 кв. м, част от който съгласно действащия регулационен план на [населено място], местност "М.-1" попада в УПИ ХIII - за озеленяване, в кв. 46А/447 кв. м/, а другата част - в реализираната [улица]/53 кв. м/, при граници: имот пл. № 5157, бивша [улица] и общински имот без пл. номер, означени по черните цифри 1-2-8-3-4-5-1 в комбинирана скица № 2 на вещите лица по тричленната съдебно-техническа експертиза от 03.12.2012 г., а съобразно одобрената кадастрална карта на София, район Студентски, представляващ имот с идентификатор 68134.1602.1226 с площ от 447 кв. м и имот с идентификатор 68123.1602.6204 с площ от 53 кв. м, при общи граници: 68134.1602.5157, 68134.1602.6203, 68134.1602.4745, 68134.1602.6127 и 68134.1602.6086, като осъжда ответника да предаде на ищците владението на следния имот: част от поземлен имот с пл. № 1226, която съгласно действащия регулационен план на [населено място], местност "М.-1" попада в УПИ ХIII - за озеленяване, в кв. 46А, с площ от 477 кв. м, а съобразно одобрената кадастрална карта на София, район Студентски, представляващ имот с идентификатор 68134.1602.1226, с площ от 447 кв. м, при граници: 68134.1602.5157, 68134.1602.6203, 68134.1602.6204, 68134.1602.4745, 68134.1602.6127 и 68134.1602.6086, по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Е. И. И.-Д. с ЕГН [ЕГН ], с адрес: [населено място], [улица], вх. Б, ет. 2, ап. 15 и Б. И. И. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], срещу В. Д. Д. с ЕГН [ЕГН ], с адрес: [населено място], [улица].

Недоволен от въззивното решение е жалбоподателят В. Д. Д. с ЕГН [ЕГН ] от [населено място], [улица], представляван от адвокат М. Р., който го обжалва в срока по чл. 283 ГПК като счита, че е неправилно - постановено е при нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано понеже ищците И. не са доказали процесния имот да е отчуждаван по някои от законите, предвидени в ЗВСНОИ и др. благоустройствени закони, нито реституцията е извършена от компетентен орган.

Пълномощникът адвокат Р. поддържа жалбата и по съображения, изложени в писмена защита. Претендира за разноски по делото.

От ответниците по касация Е. И. И.-Д. с ЕГН [ЕГН ] от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 2, ап. 15 и Б. И. И. с ЕГН [ЕГН ] от [населено място], [улица], представлявани от адвокатите М. М. и Ц. Ч., е постъпил писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище за неоснователност.

Пълномощниците адвокатите Ч. и М. поддържат оспорването. Допълнително съображения се излагат в писмени защити. Претендират за сторените разноски в настоящото производство.

За да отмени решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че процесният имот не е засегнат от строителство и отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен парцел съгласно чл. 19, ал. 1 ЗУТ и към момента на влизане в сила на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и други закони е бил в патримониума на столична община понеже е обект по смисъла на § 7, т. 3 ПЗР на З., в сила от 17.09.1991 г. като полученото обезщетение е възстановено от ищците по спора на 24.07.2000 г., на която дата заповед № РД-43-143 от 12.07.2000 г. на кмета за отмяна на отчуждаването е влязла в сила с оглед чл. 6, ал. 1 ЗВСНОИ по ЗТСУ и други закони, въпреки че е подписана от заместник-кмет, тъй като съгласно чл. 39 З. същият може да замества кмета винаги, когато се налага и то относно всички негови функции, поради което се явява издадена от компетентен орган. Относно направеното възражение от ответника по спора за придобивна давност е прието за неоснователно, защото владението е установено през 1994 г. въз основа на решение № 935/194 от 05.08.1993 г. на ПК-Студентска и до издаването на посочената заповед през 2000 г. няма правна стойност, а намира приложение чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 22.11.1997 г., заличаваща с обратна сила изтеклата придобивна давност, при което от 12.07.2000 г. е започнала да тече нова давност, а исковата молба е подадена на 09.11.2007 г. и не е изтекъл десетгодишният срок, предвиден в чл. 79, ал. 1 ЗС, за да настъпят последиците на давността и придобиването на имота на оригинерно основание. Направен е извод, че искът по чл. 108 ЗС е основателен и доказан за 447 кв. м понеже останалите 53 кв. м попадат в улица.

Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение, разгледа касационната жалба и като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 281 ГПК, приема следното:

С определение № 193 от 02.04.2014 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. При осъществяване на косвен /инцидентен/ съдебен контрол върху валидността на индивидуален административен акт, издаден въз основа на заповед за заместване, какви са правните последици от това, че по делото не са събрани доказателства за обективната невъзможност на титуляра да изпълнява всички свои правомощия в периода на заместване и чия е доказателствената тежест?

2. Намира ли приложение чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и при възстановяване на собствеността по ЗВСВНОИ по ЗТСУ и други закони?

По отговора на поставените въпроси с определението по допустимост на основание чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК, настоящият състав приема следното:

Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили - чл. 127 ГПК (отм.). За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Следва да се има предвид, че ако критериите, от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите до които, въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално.

По въпроса отсъствал ли е кметът в периода на заместването е налице произнасяне от въззивния съд, че съгласно чл. 39 З. заместник-кметът в случая в пълен обем е упражнил правата на кмета на 12.07.2000 г. поради фактическа невъзможност за изпълнение на функциите от титуляра и предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган (общината) като е съобразено Р № 2/21.01.1999 г. на КС и разясненията, дадени в ТР № 4/22.04.2004 г. на ВАС. Направен е извод, че заповедта за заместване от посочената дата представлява вътрешно ведомствен служебен акт и не подлежи на съдебен контрол.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е съобразил, че ищците по спора за ревандикация по иска с правна квалификация чл. 108 ЗС, които, чиято е доказателствената тежест, не са установили с допустимите от ГПК средства, че титулярът /кметът/ е бил в обективна невъзможност да изпълнява правомощията си, за да се приеме, че заповедта за заместване поражда правни последици, поради което и заповед № РД-43-134/12.07.2000 г. на заместник-кмета е издадена при наличие на материална некомпетентност, която води до нищожност, респ. не ги легитимира като собственици на процесния имот на предявеното основание - реституция по реда на чл. 2 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. закони с посочената нищожна заповед.

Нещо повече - в заповедта за отмяна на отчуждаването № РД-43-134/12.07.2000 г. като собственик на процесния имот е посочен И. Б. И., който не е страна в настоящото производство, а липсват доказателства (удостоверение за наследници и др. подобни) от кого черпят права ищците Е. И. И.-Д. и Б. И. И. по иска на основание чл. 108 ЗС, не е доказано правоприемство от наследодатели Б. И. Б. и Е. Б. И., респ. легитимацията им по спора.

При това положение касационната жалба следва да се уважи, а решението на въззивния съд - отмени на основание чл. 293, ал. 2 ГПК като спора реши от настоящата инстанция с отхвърляне иска с правна квалификация чл. 108 ЗС по отношение на процесния имот, както е индивидуализиран в с. з. на 12.05.2008 г. пред първоинстанционния съд.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по спора /касатора/ се присъждат направените разноски за всички инстанции в общ размер на сумата 7 106 лева, от които: за първата инстанция общо 750 лева - 300 лева за адвокат Р. - лист 203, тъй като за другите двама адвокати С. и Я. липсва уговорено възнаграждение (отбелязано е по договор - както е на листове 28 и 52); 450 лева за вещи лица - лист 194 - 100 лева, лист 232 - 150 лева и лист 454 - 200 лева, за въззивната инстанция - адвокатски хонорар за един адвокат - 4 000 лева и пред касационната инстанция - общо 2 406 лева, от които 2 000 лева за адвокатско възнаграждение и 406 лева за държавни такси.

По изложените съображения и на основание чл. 291, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение