Определение № 124 от 24.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 860/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 вр. с чл. 121 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. К. Сапаревски и Е. Р. С., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. А. Л. срещу определение № 2863/21.08.2019 г. по ч. гр. д. № 2969/2019 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 609 от 04.06.2019 г. по гр. д. № 388/2018 г. на Окръжен съд – София за прекратяване на производството по делото, поради липса на родова подсъдност на сезирания съд и същото е изпратено на Софийски районен съд (СРС). Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното: Въззивната инстанция е постановила обжалвания резултат като е установила, че настоящите касатори са предявили против Районен съд – Дупница иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. Съдът е съобразил, че с оглед повдигната препирня за подсъдност между общия и административния съд, с определение № 31 от 27.03.2019 г., смесен състав на ВКС и ВАС е приел, че спорът е такъв по чл. 2 ЗОДОВ и е постановил делото да бъде разгледано от общия (гражданския) съд. Предвид на факта, че исковата молба първоначално е била депозирана пред Окръжен съд - София, то делото е върнато именно на този съд, с оглед цената на иска и обстоятелството, че за местната подсъдност съдът не следи служебно (без хипотезите на изрично предвидените в закона изключения). Установено е, че на ищците е предоставена правна помощ, като назначеният за това адвокат е положил усилия да изпълни указанията на съда за отстраняване на констатираните нередовностите на исковата им молба с изричната уговорка, че няма връзка с тях. В тази връзка, с молба от 30.11.2018 г. назначеният на страната адвокат е уточнил предявените искове, като е посочил, че всеки от ищците претендира по 25 000 лв. обезщетение за имуществени вреди и по 25 000 за неимуществени вреди, т. е. предявени са четири обективно съединени иска с цена от по 25 000 лв. всеки от тях. Втората инстанция е съобразила така извършеното уточнение на предявените искови претенции и цената на всеки един от тях, като по правилата на чл. 103, във вр. с чл. 104, ал. 4 ГПК е приела, че те са родово подсъдни на районен съд, в случая на СРС. Жалбоподателите не поставят конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд, нито пък обосновават предпоставки в приложното поле на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК за достъп до касация по тях (противоречие с практиката на ВКС, вкл. и на задължителната такава; отклонение от разрешенията, дадени в актове на КС на РБ или Съда на Европейския съюз или пък когато релевантният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото). Вместо това, в депозираната касационна жалба страната е изложила само доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, като е изразила и недоволство от работата на назначения адвокат, предвид предоставената й правна помощ. Липсва и позоваване на фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, и не се мотивира наличието му. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател следва да посочи правен въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на касационно обжалване, което е изискуемо и за касационното обжалване на определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационно обжалване от доводите за неговата неправилност. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, при това без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Липсва основание за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК, с оглед необходимостта от извършване на служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното въззивно определение. В обобщение, касаторите не са обосновали предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,