Определение № 5259 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 912/2024 г.

ВКСIV гражданско отделение19.11.2024 г.докладчик Борис Д. Илиев

Диспозитив

ОТМЕНЯ Определение №2575 от 17.10.2023г. по в. гр. д. №3353/2022г. по описа на Апелативен съд- София, като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА С. В. П., гражданка на Руската федерация, постоянно пребиваваща в Република България, с адрес- [населено място], [жк], [жилищен адрес] ап.95, ЕГН [ЕГН], да заплати на основание чл.77 от ГПК на адв. С. Д. Ч. с адрес- [населено място], [улица], сумата от 1100 лв.- адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Делото е образувано по частна жалба на М. Г. М., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Г. М., против Определение №2575 от 17.10.2023г. по в. гр. д. №3353/2022г. по описа на Апелативен съд- София, с което е била осъдена на основание чл. 77 ГПК да заплати заедно с Борис Ю. П. на особения представител на Борис Ю. П.- адвокат С. Д. Ч. адвокатски хонорар за въззивната инстанция в размер на 1100 лв. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му. Ответната страна по частната жалба- С. В. П., не е взела становище по нея. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Производството по гр. д. №3353/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, Гражданско отделение, 1 с-в, е образувано по въззивна жалба на ответника М. Г. М. срещу Решение № 262618 от 04.08.2022 г. по гр. дело № 1118/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, с което на основание чл. 24, ал. 4 от СК по предявения от ищцата С. В. П. против ответниците Борис Ю. П. и М. Г. М. е прогласена относителна недействителност по отношение на ищцата поради липсата на съгласието й като съпруга на договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за продажба на самостоятелен обект в сграда № 150, том II, per. № 17541, дело № 297/2019г. от 30.12.2019г. на нотариус рег. № 536 от регистъра на НК, с който Борис Ю. П., лично и като пълномощник на съпругата си С. В. П., е продал на ответницата М. Г. М., следния недвижим имот- съпружеска имуществена общност: апартамент в [населено място], [улица]- апартамент № 3.5.2. на четвърти жилищен етаж, на кота + 10, 90 метра, със застроена площ от 54, 87 кв. м., състоящ се от антре, спалня, дневна-трапезария с кухненски бокс, баня с тоалетна и балкон, при съседи: апартамент № 3.5.3., апартамент № 3.5.1., коридор и улица, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.905.1564. 2. 31, заедно със складово помещение №М 3-23, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху УПИ II -635, 1245, 1564 от кв. 46- А по плана на [населено място]. Тъй като двамата ответници са необходими другари, Борис Ю. П. е бил конституиран като въззивен жалбоподател. По делото той е бил представляван от особен представител- адв. С. Д. Ч., назначен на основание чл.47, ал.6 от ГПК, като с определението за насрочване на делото въззивният съд му е определил адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1100 лв. С постановеното по делото Решение №978 от 14.07.2023г. е било потвърдено обжалваното първоинстанционно Решение № 262618 от 04.08.2022 г. по гр. дело № 1118/2020 г. на Софийския градски съд, Гражданска колегия, 7 състав. По подадена от адв. С. Ч. молба за изплащане на определеното му възваграждение въззивният съд е постановил обжалваното в настоящото производство определение, с което е приел, че предвид изхода на спора и отхвърлянето на въззивната жалба адвокатският хонорар на особения представител следва да бъде заплатен от двамата ответници Борис Ю. П. и М. Г. М., като на основание чл. 77 от ГПК ги е осъдил да заплатят на адв. С. Д. Ч. сумата от 1100 лв.- адвокатски хонорар за въззивната инстанция. Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване съгласно чл.274, ал.1, т.2 във връзка с чл.248, ал.3 от ГПК определение. Разгледана по същество, частната жалба е основателна, макар и не по изложените в нея съображения. Съгласно разпоредбата на чл.47, ал.6 от ГПК особеният представител на страна, която не е била открита на адреса си, се назначава от съда на разноски на ищеца. Съобразно с разясненията, дадени в мотивите по т.6 от ТР № 6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 6/2012г., възнаграждението на особения представител е винаги дължимо, независимо от изхода на спора, и може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2 от ГПК, които го определят като задължено лице. Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора при наличие на предпоставките на чл. 78 от ГПК. С оглед на посочените разяснения неправилно в случая при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е осъдил не ищцата, а ответниците по предявения иск да заплатят на особения представител определеното му адвокатски възнаграждение за въззивното производство. Съдът е следвало още при образуване на въззивното производство да укаже на ищцата, която е била въззиваема страна по въззивната жалба, да внесе определеното адвокатско възнаграждение на особения представител на ответника Борис П.. При положение, че това не е било сторено, и след като е бил сезиран с искане от особения представител за изплащане на определеното му възнаграждение, съдът е следвало да осъди ищцата, а не ответниците да заплатят на адв. Ч. дължимата сума. Осъждайки ответниците, съдът е допуснал смесване на отговорността за разноски по чл. 78 от ГПК, обусловена от изхода на делото, със задължението за заплащане на възнаграждение на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител, изрично регламентирано като задължение на ищеца. В случай, че делото е решено в полза на ищеца, същият разполага с възможността да иска присъждане на разноските за платеното възнаграждение на особения представител от другата страна. Тази възможност обаче е следваща самото плащане на възнаграждението, т. е. присъждането на разноски на ищеца предпоставя същият да е заплатил възнаграждението на особения представител /в този смисъл- Определение № 12 от 08.01.2018г. на ВКС по ч. т. д. № 2016/2017г., второ т.о.; Определение № 179 от 27.04.2020г. на ВКС по ч. т. д. № 463/2020г., второ т.о.; Определение № 60345 от 11.10.2021г. на ВКС по ч. гр. д. № 3103/2021г., трето г.о., и др./. Предвид горното обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови осъждане на ищцата С. В. П. да заплати на адв. С. Ч. сумата от 1100 лв.- адвокатско възнаграждение за въззивното производство, което според настоящия състав на съда е съобразено с фактическата и правна сложност на спора, с материалния интерес по делото и с обема на извършените от адв. Ч. процесуални действия. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,

Цитирани разпоредби

10