Определение № 1988 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1693/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2159/20.01.2025 г. на Т. М. Т. и С. Х. Т., подадена чрез адвокат Г. М., срещу въззивно решение № 1545/18.12.2024 г. по в. гр.д. № 2902/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в рамките на наведените в жалбата доводи; 2. Действията на други лица, изразяващи се в неправомерно спиране и паркиране на собствения си автомобил, пред входа на чужд недвижим имот, без значение от обема и времетраенето им, с които действия се ограничава и смущава пълноценното право на собственост и право на ползване на собственика и ползвателя на недвижим имот, имащ право на собственост върху самостоятелен обект в жилищна кооперация и право на ползване върху поземления имот, в който е построена жилищната кооперация, макар и те да са били краткотрайни, попадат ли в обхвата на неправомерните действия, които съгласно чл. 109 ЗС пречат на собственика и ползвателя да упражнява своето право на собственост или право на ползване; 3. Дали учреденото право на ползване върху поземлен имот може да бъде защитено с иск по чл. 109 ЗС и попада ли също в обхвата на правата по чл. 109 ЗС. Ответниците по касация Р. Д. А., Я. С. С. Н. Т. и Л. И. С., [населено място], чрез адвокат Ц. К., са подали писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1843/24.04.2024 г., поправено с решение № 3632/30.08.2024 г., и двете постановени по гр. д. № 15119/2022 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Т. М. Т. и С. Х. Т. против Р. Д. А., Я. С. С. Н. М. Т. и Л. И. С. искове по чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неправомерните си действия, с които смущават правото на собственост на ищеца Т. Т. и правото на ползване на ищцата С. Т. върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], намиращ се на трети етаж в сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор ***, като се забрани на ответниците да паркират превозните си средства в поземления имот, представляващ вход за техните имоти. Въззивният съд е приел за установено, че ищците Т. Т. и С. Т. се легитимират съответно като собственик и ползвател на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** въз основа на нотариален акт за продажба на недвижим имот от 14.08.2003 г., ведно с 13,60 % от ид.ч. от общите части на сградата, 1/8 ид.ч. от правото на ползване на двора, 1/8 ид.ч. от отстъпеното право на строеж, 1/8 ид.ч. от правото на ползване на стълбището, коридора на избата и коридора на таванските помещения, 1/8 ид.ч. от трите избени помещения, от които – перално помещение с мивка, клозет и помещение под избено стълбище. С договор за покупко-продажба на недвижим имот от 24.08.2020 г. ответницата Р. А. е придобила имот с идентификатор *****, находящ се в сграда с идентификатор ****, с адрес: [населено място], [улица], също разположена в поземления имот с идентификатор ***, в който се намира имотът на ищците, ведно с 1/4 ид.ч. от общите части на сградата и 43/650 ид.ч. от поземления имот. Съдът е приел за безспорно, че ответниците Я. Т. и Л. С. са ползватели на самостоятелни обекти в сграда с идентификатор ****, разположена в същия поземлен имот. От показанията на свидетеля Н. К. е установено, че познава ищеца Т. от 2015-2016 г., на няколко пъти, когато са излизали, ищецът се притеснявал къде е паркирал колата, защото имал проблеми със съседите за прохода. Апартаментът на ищеца има вход отпред на [улица]. Съседка на страните, М. П., е свидетелствала, че разстоянието между сградата, в която живее ищецът, и оградата е около 2-3 метра, като проходът е единственото място, през което се преминава, за да се стигне до жилищната сграда в задната част на двора. Отбелязала е, че никога не е виждала паркирани коли за дълго, с изключение на колата на ищеца, който считал, че там е неговото паркомясто. П. е допълнила, че за 10 години не е виждала никой от ответниците да възпрепятства ищеца или някой от останалите, които живеят там, да стигне до двора и да го ползва. Друг от разпитаните свидетели - Т. П., е заявил, че живее в къщата, намираща се непосредствено до въпросния проход. Посочил е, че това е единственият вход за него и неговите съседи, докато ищецът има собствен вход. Никой никога не го е възпрепятствал да ползва двора през така обособения проход и да влиза в задната му част. Свидетелят не е виждал ответникът Л. С. да си вкарва колата в двора. Свидетелката Г. И., живееща на същата улица, също е потвърдила, че ищецът има отделен вход на кооперацията и не знае някой от ответниците да го е възпрепятствал да ползва жилището си. При така установената фактическа обставновка, съдът е приел, че т.нар. проход представлява тясно разстояние между кооперацията, в която живеят ищците, и съседната жилищна сграда, и е единственото място, през което се влиза в двора и през което ответниците осъществяват достъп до собствените си имоти. Дворното място представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС и през входа му служи се осигурява единственият достъп от улицата до него и до жилищната сграда, разположена в дъното на поземления имот. Входът служи за общо ползване и за преминаване на всички собственици и ползватели на самостоятелни обекти в сградите, построени в дворното място. Като недоказани са приети твърденията на ищците, че ответниците паркират автомобилите си в т.нар. проход и по този начин препятстват упражняването на правото на собственост на ищеца. От събраните гласни доказателства съдът е приел, че ответниците спират автомобилите си за кратко време да разтоварят багаж и материали, но не ги оставят паркирани там. Паркиране през нощта е извършвано именно от ищеца Т. Т.. Посочено е, че и паркиране на автомобили в тази част от дворното място не е от естество да възпрепятства ищците да реализират в пълен обем притежаваните от тях вещни права. Съдът е приел за установено, че жилищната сграда, в която се намира апартаментът на ищците, има вход откъм улицата и достъпът до жилищата в сградата се осъществява именно оттам. Твърденията на Т. и С. Т., че ответниците паркират автомобилите си на тротоара и по този начин възпрепятстват достъпа до входа, са приети за преклудирани, доколкото са заявени за първи път във въззивната жалба. В заключение съдът е посочил, че не са установени нито неоснователни действия от страна на ответниците, нито създаване на пречки за ищците да упражняват правата си в пълен обем, поради което искът е неоснователен. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. По повдигнатия процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да анализира всички събрани по делото доказателства не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС /вкл. посочената от касаторите и задължителната такава/. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразено е ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. По оплакването на Т. и С. Т. за възпрепятстване на упражняване правото им ползване на дворното място, въззивният съд е приел, че спирането на автомобили върху реална част от това дворно място /т.нар. проход/ не препятства ищците в упражняването на притежаваните от тях вещни права. В съдебната практика на ВКС /решение № 50062/21.07.2023 г. по гр.д. № 1633/2022 г. на ВКС, I г.о./ се приема, че проходът представлява покрит коридор през сграда, от улицата към двора, който има предназначението да осигурява достъп от улицата до дворното място и сградата, построена в неговото дъно. Когато лицевата сграда е собственост на едно или няколко лица, а сградата във вътрешната част на двора – на друго, тогава лицевата сграда е служещ имот, а вътрешната – господстващ. В случая съдът е установил, че процесният „проход“ представлява вход към дворното място, в което е построена сградата, в която се намират имотите на ответниците, поради което се използва от всички собственици и ползуватели в двете сгради за достъп до двора. Приел е за недоказано твърдението на ищците, че този вход се използва от ответниците по начин, който пречи на ищците да упражняват своите права на собственост и на ползване. Вторият и третият въпроси също не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съответстват на установената от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея решаващи правни изводи. В случая въззивният съд е посочил, че оплакванията на ищците за паркиране от страна на ответниците на автомобилите си на тротоара, с което неоснователно пречат на достъпа до входа на жилищната сграда, са поставени за първи път с въззивната жалба, поради което за тяхното разглеждане е настъпила преклузия по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. По третия въпрос относно допустимостта на иска по чл. 109 ЗС следва да се посочи, че носителят на ограниченото вещно право на ползване може да иска прекратяване неоснователното въздействие върху него, включително с предявяване на иск чл. 109 ЗС, като в настоящия случай въззивният съд е приел, че така предявеният от настоящите касатори иск е допустим, но е неоснователен. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 и чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ, Т. М. Т. и С. Х. Т. следва да заплатят в полза на ответниците по касация Р. Д. А., Я. С. С. Н. Т. и Л. И. С. сторените в настоящото съдебно производство разноски в размер на 1278,23 евро - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.