Определение № 4624 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3736/2026 г.

Производството е по чл. 307, ал. 1 ГПК.

Подадена е молба от българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуалните представители гл. юрисконсулт Н. И. и гл. юрисконсулт Н. Б., и Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния представител П. С., за отмяна, на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, на влязло в сила въззивно решение № 10572 от 21. 12. 2021 г. по гр. д. № 2224/2019 г. на САС, ГО, 2 състав, потвърждаващо решение № 584 от 25. 01. 2019 г. по гр. д. № 13134/2014 г. на СГС, ГО, 7 състав, което въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 50200 от 29. 06. 2023 г. по гр. д. № 3174/2022 г. на ВКС, 2 г.о. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от държавата против Р. Г. Н. и М. Г. Н., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск – за признаване за установено в отношенията между ищеца и ответниците, че ответниците не са собственици на 83, 20 % идеални части от поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], съставляващ УПИ * – За специални нужди, в кв. ***, [населено място], с площ от 2885 кв.м., и построените в имота сгради.

Твърди се, че предявеният отрицателен установителен иск бил уважен по съображения, че не е доказано държавата да е придобила собствеността на заявеното основание (правомерно отчуждаване на имота през 1940 г., с постановление на МС, за специални държавни нужди), а същевременно е прието за установено, че 83, 20 % идеални части от имота са собственост на ответниците (на основание реституция по ЗВСОНИ, неправомерно отчуждаване на имота през 1949 г. от „В. Рипер“ АД и наследяване на Р. В., акционер с мажоритарен дял във „В. Рипер“ АД).

Твърди се, че през март 2026 г. молителят се е снабдил с три документа: а/. писмо № 4003/1949 г. от Министерство на финансите; б/. писмо изх. № 07/01243 от 30. 10. 1946 г. от началника на отдел „Управление на съветската собственост“ към Търговското представителство на СССР в България до комисаря по изпълнение на Споразумението за примирие; в/. писмо-отговор на писма № № ОУ 01157 от 23. 10. 1946 г. и ОУ/01243 от 30. 10. 1946 г. от началника на канцеларията на Комисарството по прилагането на Споразумението за примирие до Управлението на съветското имущество в България към Търговското представителство на СССР в България. Твърди се, че от посочените документи се установява, че имотът не е отнет от „В. Рипер“ АД неправомерно и без законово основание, а е придобит от българската държава съгласно Спогодбата между СССР и НРБ от 10. 01. 1948 г. и предаването му от СССР на НРБ, считано от 1. 01. 1949 г., а съветската държава е била собственик на имота на основание Закона за предаване на Съветския съюз в собственост на германското имущество в България (по силата на този закон имотът е третиран като германско имущество - на „В. Рипер“ АД). Твърди се, че това новооткрито обстоятелство оборва решаващия извод на съда за отнемане на имота без законово основание, което е една от предпоставките за възстановяването му по силата на ЗВСОНИ на ответниците, тоест оборва заявеното от ответниците по отрицателния установителен иск придобивно основание. Изложени са и съображения във връзка с твърдението за обективна невъзможност за своевременно узнаване за новооткритите документи и представянето им в хода на приключилото дело.

Подаден е отговор на молбата за отмяна от Р. Г. Н. и М. Г. Н., с който се поддържа недопустимост на същата поради подаването й след срока по чл. 305, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално – за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, извършвайки преценка за допустимост на молбата, установи следното:

1. Молбата за отмяна, подадена от българската държава, е допустима.

Същата е подадена срещу съдебен акт, подлежащ на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК – влязло в сила решение по отрицателен установителен иск за собственост. Подадена е от легитимирана страна – молителят, като ищец, е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, а отхвърлянето на отрицателния установителен иск поражда интерес да иска отмяна на неизгодния за него съдебен акт. Подадена е в преклузивния тримесечен срок по чл. 305, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото по делото няма данни посочените от молителката нови факти и обстоятелства да са узнати преди повече от три месеца от подаване на молбата за отмяна. Отговаря на изискванията на чл. чл. 260 и 261 ГПК, вр.чл. 306 ГПК и съдържа изложение на основанията за отмяна.

Като процесуално допустима, молбата ще следва да бъде насрочена за разглеждане в открито съдебно заседание за преценка на основателността й.

По основателността на молбата съдът ще се произнесе с решението. Преценката дали изложените в молбата за отмяна факти са новооткрити, дали молителят е бил в състояние да се снабди с новите писмени доказателства по време на висящността на делото, дали новите факти и доказателства са от значение за решаване на делото и биха могли да повлияят на изхода му касаят основателността, а не допустимостта на молбата за отмяна и ще се преценят при разглеждането й по същество.

2. Молбата за отмяна на влязлото в сила съдебно решение, подадена от Министерство на вътрешните работи, е недопустима.

Влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска, е постановено по предявен от държавата срещу Р. Г. Н. и М. Г. Н., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск – за приемане за установено в отношенията между ищеца и ответниците, че ответниците не са собственици на процесния недвижим имот. Министерство на вътрешните работи не е участвало като страна в това исково производство, участвала е само държавата – като носител на правото на собственост, за защита на което е предявен искът. След като не е било страна в исковото производство, то министерството няма право да иска отмяна на постановеното решение на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, включително и на заявеното основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Производството по чл. 303, ал. 1 ГПК се развива само между страните, участвали в исковия процес по разрешаване на правния спор, в който е постановено влязлото в сила решение, съответно – правоприемници на участвалите страни. Недопустимо е с молбата за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК да се конституира нова страна, неучаствала в исковия процес, в който е разрешен правният спор. А и в случай на отмяна на влязлото в сила решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда не би имало основание за конституиране на неучаствалото лице като ищец или ответник в исковото производство.

Молбата на Министерство на вътрешните работи е основана само на нормата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК – и като текст от закона, и като заявени основания за отмяна, поради което не следва да се обсъжда приложимост на нормата на чл. 304 ГПК и дали министерството е необходим другар на държавата, участвала в приключило исково производство като ищец – носител на правото на собственост.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,