Определение № 191 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1360/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. М. М., чрез пълномощника му адв. Д. П. против определение № 50/17.02.2021 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение по гр.д.№ 2640/2020 г. в частта, с която е оставена без уважение молбата му от 11.01.2021 г. с правно основание чл.83, ал.2 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно с доводи за необоснованост на изводите на съда, че наличността по банковите сметки на молителя многократно надхвърля размера на държавната такса за касационно обжалване /18 559,71 лв./. От събраните по делото доказателства е видно точно обратното – че салдото по съществуващите сметки не е достатъчно за покриване на дължимата държана такса. На следващо място се поддържа, че предварителното събиране на таксата по касационната жалба от ответника и обстоятелството, че ищецът е освободен от предварително внасяне на такса за разглеждане на предявения иск противоречи на принципа за равенство на страните по делото, на правото на справедлив съдебен процес и представлява пречка за достъпа до правосъдие на страната, срещу която е постановено неблагоприятно решение. Подобно правно разрешение е несъвместимо с чл.20 ХОПЕС и чл.47, пар.1 ХОПЕС и според практиката на СЕС, касаеща достъпа до правосъдие, прилагането на пропорционална на материалния интерес държавна такса без горна граница, която се събира в началото на съдебното производство или в началото на всяка следваща инстанция на съдебен контрол, не е съвместимо с изискванията, произтичащи от принципа на ефективност и с изискванията, произтичащи от чл.47 ХОПЕС. С оглед гореизложеното се иска отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което жалбоподателят да бъде освободен от заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната му жалба по реда на чл.290 ГПК. При условие на евентуалност, на основание чл.23, ал.4, т.7 ЗОПДИППД /отм./, се иска разрешение за разпореждане със запорираните суми по банковите сметки на жалбоподателя до размера на определената от съда държавна такса с цел заплащането й или разрешение за разпореждане с възбранено имущество, а именно гараж № 12, находящ се в [населено място], м. „М. л.-и.“, партерен етаж, с обща застроена площ от 22,78 кв.м. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че частната жалба е допустима – депозирана е в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна, а обжалваното определение подлежи на обжалване съгласно чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на Трето гражданско отделение на ВКС е приел, че в случая жалбоподателят притежава имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки по реда на чл.23 ЗОПДИППД /отм./ - възбрани върху два недвижими имота, запор върху дружествени дялове от капитала на „М.-М“ Е. и запор върху банкови сметки, чиято наличност видно от доказателствата по делото надхвърля размера на държавната такса, от заплащането на която молителят желае да бъде освободен. Прието е, че наложените обезпечителни мерки не са пречка дължимата държавна такса по касационната жалба да бъде заплатена от касатора, тъй като в нормата на чл.23, ал.4 ЗОПДИППД /отм./ е предвидена възможност съдът да разреши извършване на плащане или други разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки по този закон, когато това е необходимо за посрещането на изчерпателно изброени нужди на заинтересованото лице. Съгласно чл.23, ал.4, т.7 ЗОПДИППД /отм./ съдът може да разреши извършване на плащане или други разпоредителни действия с такова имущество за заплащане на разноски във връзка с производството по този закон, което включва и внасяне на дължимите такси. Настоящият състав на Четвърто гражданско отделение приема, че частната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните: Безспорно установено е, че жалбоподателят има налично имущество, макар възбранено и запорирано по реда на чл.23 ЗОПДИППД /отм./, от което би могъл да иска освобождаване на средства за заплащане на дължимата държавна такса по касационната жалба, т.е. не са налице предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаването му от това публично задължение. В депозираната от него на 12.01.2021 г. молба за освобождаване от заплащане на държавна такса по касационната му жалба, не се съдържа искане по реда на чл.23, ал.4, т.7 ЗОПДИППД /отм./ - да бъде освободено имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки по посочения закон при установена нужда от средства за заплащане на дължимата държавна такса по касационната жалба и установена невъзможност да я заплати. Такова искане е направено едва с настоящата частна жалба, депозирана на 08.04.2021 г., т.е. в продължения от състава на ВКС, разглеждащ касационната му жалба, срок за внасяне на дължимата държавна такса. При това положение, настоящият състав следва да потвърди обжалваното определение на състава на Трето гражданско отделение и да се произнесе по искането на жалбоподателя с правно основание чл.23, ал.4, т.7 ЗОПДИППД /отм./. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС законът не ограничава съда да разреши извършване на разпоредителна сделка само с имущество, посочено от молителя. Преценката с кое имущество да се разреши разпоредителна сделка се извършва с оглед на конкретните обстоятелства, като се съобразява освободеното имущество да съответства на необходимите съдебни разноски. В случая се установява, че наличните суми по запорираните банкови сметки на жалбоподателя не са достатъчни за заплащане на дължимата държавна такса от 18 559,71 лв. / съгласно заключението на приетата в първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, към датата на налагане на обезпечението, наличности има само в две банкови сметки на обща стойност 9 319,76 лв./ Предвид оценката /пазарната стойност/ на възбранения имот - гараж № 12, находящ се в [населено място], м. „М. л.-и.“, партерен етаж, с обща застроена площ от 22,78 кв.м. към м.01.2018 г., дадена в заключението на СТЕ, стойността от продажбата на същия, се явява достатъчна за необходимите за делото разноски за държавна такса, поради което продажбата му следва да бъде разрешена, т.е. искането по чл.23, ал.4, т.7 ЗОПДИППД /отм./ следва да се уважи по отношение на този недвижим имот, като даденият на жалбоподателя срок за представяне на доказателства за внесена държавна такса по жалбата, следва да бъде продължен с още четири месеца, считано от изтичане на определения такъв с определението от 17.02.2021 г. на ВКС, т.е. до 12.08.2012 г. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение