Определение № 9830 от 08.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8783/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на Г. В. Н. срещу определение № 921 от 26.6.2026 г., постановено по адм. дело № 663/2026 г. по описа на Административен съд – София област, с което жалбата на настоящия частен жалбоподател срещу мълчалив отказ на главен архитект на община Етрополе по административна преписка с вх. №432/14.04.2026 г. образувана по заявление за издаване на удостоверение за търпимост, е оставена без разглеждане и е прекратено производството по посоченото дело. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението. Заповед № РД-15-224/21.4.2026г. на кмета на община Етрополе, с която административното производство по заявлението за издаване на удостоверение за търпимост е спряно, била нищожна. Административният съд следвало да установи тази нищожност по реда на инцидентния контрол и да приеме че е налице формиран мълчалив отказ. Иска се отмяна на оспореното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – главен архитект на община Етрополе, в писмен отговор, оспорва частната жалба. Счита оспореното определение за правилно и иска оставянето му в сила. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд – София област е образувано по жалба на частния жалбоподател срещу мълчалив отказ на главен архитект на община Етрополе по административна преписка с вх. № УТ-432/14.04.2026 г. образувана по заявление за издаване на удостоверение за търпимост на описана в заявлението сграда. Жалбата до съда е подадена на 22.5.2026г. В административната преписка се съдържа заповед № РД – 15-224/21.04.2026 г. на кмета на община Етрополе, с която на основание чл. 54, ал. 1, т. 5 АПК е наредено спиране на административното производство по заявление № УТ-432/14.04.2026 г. за издаване на удостоверение за търпимост по реда на §127, ал. 1 ПРЗ на ЗУТ на жилищна сграда, построена в УПИ II-6, кв. 10 по ПУП на в.з Рибарица, до влизане в сила на съдебно решение по административно дело № 1160/2025 г. по описа на Административен съд София – област. Г. В. Н. е получил посочената заповед на кмета на община Етрополе на 23.04.26 г., видно от известие за доставяне. По делото не са представени данни цитираната заповед да е оспорена а липсват и твърдения в тази посока от страна на частния жалбоподател. Съобразявайки факта, че производството по преписката е спряно, Административен съд София област е приел, че липсва мълчалив отказ, поради което е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. При положение, административното производство по издаване на търсеното удостоверение за търпимост е спряно, то за административният орган не е възникнало задължение да се произнесе по заявлението, не е изтекъл срокът за произнасяне и следователно не е формиран мълчалив отказ, който да е годен за обжалване индивидуален административен акт. Неоснователни са съображенията изложени в частната жалба, че административният съд следвало да установи нищожността на Заповед № РД-15-224/21.4.2026г. на кмета на община Етрополе, с която административното производство по заявлението за издаване на удостоверение за търпимост е спряно по реда на инцидентния съдебен контрол и да приеме че е налице формиран мълчалив отказ. Възможност да упражнява косвен съдебен контрол за валидност на административен акт по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК има само общият съд в рамките на общото гражданско производство, но не и административния съд по реда на препращащата норма на чл. 144 от АПК. Това е така, тъй като АПК в чл. 149, ал. 5 предвижда, че всяко лице с правен интерес може да оспори всеки административен акт с искане за обявяване на неговата нищожност без ограничение във времето. Съществува изрична норма в АПК, уреждаща оспорването на административни актове с твърдения за тяхната нищожност, поради което разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК не е приложима, тъй като не сме изправени пред "неуреден въпрос" по смисъла на чл. 144 от АПК, за да е налице препращане към ГПК. Съдът няма право да извършва проверка относно действителността, респективно нищожността, на придобил стабилитет административен акт, защото е длъжен (както и всички лица и държавни органи) да зачете неговата сила на стабилен административен акт до евентуалното му прогласяване за нищожен в отделен процес (за какъвто няма данни и твърдения, че е образуван). В този смисъл Определение № 3525/17.03.09 г. по адм. д. № 3502/09 г., Решение № 607/20.01.05 г. по адм. д. № 11051/03 г., Решение № 1974/26.02.07 г. по адм. д. № 11093/06 г., Решение № 3723/13.04.07 г. по адм. д. № 10499/06 г., Решение № 1842/28.02.05 г. по адм. д. № 9069/04 г., Решение № 6052 от 30.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7888/2012 г., Решение № 10218 от 12.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 871/2012 г., Решение № 6276 от 9.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 906/2026 г., Определение № 11378 от 13.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10931/2025 г., Решение № 14454 от 5.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7659/2013 г. и редица други. Определението като валидно, допустимо и правилно не следва да бъде касирано. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,