Определение № 5078 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3386/2023 г.

и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Постъпила е молба от адвокат П. К.- процесуален представител на касационната жалбоподателка С. Ю. Р.- Ч., с която се иска изменение на Решение № 386 от 21.06.2024г., постановено по настоящото дело, в частта му за разноските. Направено е искане определеното й по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. да бъде увеличено с още 1980 лв. до 3180 лв. за осъщественото от нея процесуално представителство на касатора пред ВКС, както и да й се определи и присъди допълнително адвокатско възнаграждение в размер на още 3180 лв. за предоставената безплатна правна защита пред въззивната инстанция, съобразно уважената с касационното решение част от исковете. Mолителят твърди, че съдът неправилно е приложил решението на СЕС по дело С-438/22, тъй като липсвало възражение за прекомерност от ответника, а освен това същото било неприложимо в хипотезата на чл. 38 ЗА. Ответната страна по делото - Дневна детска ясла № 8 „В. Л.“- гр. К., ул. „И. М.“ № 40, представлявана от директора Р. Т. Т., не е подала отговор на молбата. За да се произнесе по искането, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, съобрази следното: Искането е процесуално допустимо, тъй като е направено в едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК от постановяване на решението по чл. 290 ГПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. С решение № 386 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3386/2023 г., III-то г. о., обжалваното въззивно решение е било отменено в частта, с която исковата претенция е била отхвърлена за разликата над 55000 лева до 80000 лева и в полза на ищцата е била присъдена сумата от още 25000 лева - обезщетение за причинените ѝ от настъпила на 15.07.2020 г. трудова злополука неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата от 15.07.2020г. до окончателното й заплащане. В останалата обжалвана част, с която искът е бил отхвърлен, за сумата над 80000 лева до пълния предявен размер от 150000 лв., обжалваното решение е било оставено в сила. С решението съдът се е произнесъл и по разноските съобразно крайния изход на спора. Съгласно формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, която задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето на такива в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗА, но не са обвързващи за съда. При определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение за оказаната от адвоката безплатна правна помощ от значение са видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото ( в този смисъл- определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 1183 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 712 от 21.03.2024 г. по т. д. № 175/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 2198 от 08.08.2024 г. по т. д. № 1916/2023г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.). В случая определеното от настоящия състав на ВКС, при кумулативната преценка на тези обстоятелства, адвокатско възнаграждение от 1200 лв. за осъществената от адвокат К. безплатна правна защита пред касационната инстанция, е справедливо, обосновано и съответно на фактическата и правна сложност на делото. В допълнение, следва да се има предвид, че по съдържание, подадената, чрез адвокат К., касационна жалба не се различава съществено от въззивната, съдържа идентични оплаквания за неправилност и доводи, свързани с размера на присъденото обезщетение, в която насока са били и формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сходни правни въпроси по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки че е било допуснато касационно обжалване на въззивното решение, предметът на делото касае спор, по който е формирана богата казуална и тълкувателна практика на ВКС и ВС. Оплакването на молителя за липса на направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от ответника е неоснователно, тъй като възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА се определя служебно от съда едва с крайния акт по делото, поради което ответната страна не би могла да направи такова възражение предварително. В решението си настоящият състав на ВКС, при отчитане на горните критерии, изрично се е произнесъл и по отговорността за разноски на ответника за предходните съдебни инстанции, като е приел, че присъдените за първа и въззивна инстанция хонорари в съответните размери са достатъчни да възмездят извършената от нея работа, включително и тази, осъществена в защита на допълнително присъдените с касационното решение още 25000 лева. Предвид задължителното за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК, решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и липсата на фактическа и правна сложност, присъждането на допълнително възнаграждение би надвишило значително и неоправдано реално осъществения обем адвокатска защита. Ето защо следва да се остави без уважение и поисканото от адвокат К. допълнително адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 3180 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,