Определение № 12 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4085/2020 г.

Производството е по чл.274,ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. И. М., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Т. Я. - С., срещу определение №13771/27.08.2020г. по гр.д.№8701/2017г. на Софийски градски съд в частта, с която въззивният съд не е присъдил изцяло направените от М. разноски пред въззивната инстанция и за първоинстанционното производство. Иска се да бъде отменено обжалваното определение като постановеното от въззивния съд решение от 13.03.2020г. бъде изменено в частта, с която са присъдени разноски на И. К. М. за въззивната инстанция и бъде уважено искането на Д. М. за присъждане на разноски за въззивната инстанция до пълния им размер. С обжалваното определение е допълнено на основание чл.248 ГПК решение №2074/13.03.2020г. по гр.д.№8701/2017г. на СГСД в частта за разноските като И. К. М. и Б. К. М. са осъдени да заплатят на Д. И. М. 850 лева - разноски за първата инстанция и 500 лева разноски за въззивната инстанция. Въззивният съд е посочил, че тези разноски следва да се присъдят на Д. М. с оглед изхода на делото по иска за съдебна делба на процесния апартамент, а именно отхвърлянето му като неоснователен. Въззивната жалба на Д. М. в тази част е приета за основателна, поради което ищците следва да понесат разноските относно тази част на производството. За да определи размера, въззивният съд е обсъдил представените доказателства за платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство. Посочил е, че в документите липсва конкретизация на платените възнаграждения за защита срещу иска по чл.30 ЗН и този по чл.34 ЗС /те са посочени общо/, поради което е приел, че за изхода на делото по претенцията по чл.34 ЗС в полза на Д. М. следва да се присъдят половината от направените разноски. След като е уважена предявена срещу него претенция по чл.30 ЗН /макар да е намалено друго дарение, съгласно упражненото от негова страна право на избор- по арг. чл.34 ЗН/, той дължи на ищците разноски по делото /по този иск/, респ. в тази част претенцията му за присъждане на разноски е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК и е процесуално допустима. Така постановеното определение като краен резултат следва да се потвърди. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на Д. М.. След като въззивният съд е постановил решение, с което е отменил частично първоинстанционното, приемайки въззивната жалба за частично основателна, то не следва да се прилага разпоредбата на чл.78,ал.1 ГПК по отношение на пълния размер на разноските, направени от въззивника в производството. Въззивният съд е съобразил крайния изход на спора и е присъдил разноски в съответствие с него. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.