Определение № 482 от 03.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 90/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 3757 от 07.08.2019 г., подадена от „Йобекс България“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], София, чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 185 от 12.07.2019 г., постановено по в.т.д. № 422/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., с което е оставена без уважение молбата на дружеството по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело Решение № 81 от 17.04.2019 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател релевира оплакване за неправилност на обжалваното определение. Твърди, че своевременно е оспорил основанието за предоставяне на безплатна адвокатска помощ поради факта, че ответникът не е от кръга на лицата по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, които имат право на такава. Допълнително аргументира, че видно от конкретните данни по делото, безспорно се установява, че С. Пицути не е материално затруднено лице и оказаната му безплатна адвокатска помощ не следва да се заплаща от дружеството на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. По тези съображения моли за отмяна на атакуваното определение и оставяне без уважение искането на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв за предоставена безплатна адвокатска помощ пред първата и въззивната инстанции. Ответникът по частната жалба – С. Пицути, в писмен отговор изразява становище за нейната недопустимост, евентуално – неоснователност, по изложени в отговора съображения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени постановеното въззивно решение в частта му за присъдените по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв разноски, представляващи адвокатски възнаграждения за процесуално представителство за първата и въззивната съдебни инстанции съобразно отхвърлената част на иска (820 915.85 лв./942 925.14 лв.), съдът е приел, че същите се дължат, съобразно доказаното по делото осъществено безплатно процесуално представителство, а и съобразно принципната възмездност на адвокатския труд, съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Счел е, също така, че следва да се присъдят възнаграждения до размера на минималните размери съгласно НМРАВ на ВАдвС. Изложил е и съображения за това, че в случая представените от ищеца доказателства и наведените твърдения не опровергават наличието на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ. По оплакванията в частната жалба, настоящият състав на ВКС, Второ т.о. намира за установено следното: Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. В случая, такъв договор е представен както пред първата инстанция – л. 1246 от т.д. № 84/2017 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, така и пред въззивната инстанция – л. 94 от в.т.д. № 422/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т.. Видно от тези договори за правна защита и съдействие, сключени съответно на 28.12.2017 г. и на 21.10.2018 г., С. Пицути и Адвокатско дружество „И. и съдружници“ са договорили на С. Пицути да бъде оказана правна помощ и съдействие, изразяващи се в правна защита, съдействие и процесуално представителство пред първата, респ. – пред въззивната инстанция. В т.т. 2-3 от първия договор и в т. 2 от втория страните изрично са уговорили правната помощ да бъде оказана безплатно по реда на чл. 38 ЗАдв. Същото обстоятелство е заявено от процесуалния представител на ответника и в проведените при инстанционното разглеждане на спора открити съдебни заседания на 04.07.2018 г., респ. – на 06.03.2019 г., както и в представените в тези съдебни заседания списъци на разноските по чл. 80 ГПК. Принципно правилни са съображенията на жалбоподателя, че разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ. Видно от данните по делото, жалбоподателят своевременно е сторил това в съответствие с утвърдената практика на ВКС по този въпрос. В този случай обаче негова е доказателствената тежест да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. Представените по делото доказателства и наведените твърдения в тази връзка са изчерпателно обсъдени от въззивния съд и правилно са преценени като неоснователни. Поради това, не е налице липсата на основание за безплатно процесуално представителство, поради непосочване в самия договор и/или липса на предвидено в закона основание за това. Както се посочи по-горе, съгласно ал. 2 на чл. 38 ЗАдв, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати. В настоящият случай, въззивният съд е приложил правилно така цитираните разпоредби на закона и следователно обжалваното определение следва да се потвърди като законосъобразно. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение