Определение № 2392 от 11.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2154/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. К. Д. К., малолетен, действащ чрез своята майка К. Б. К., представляван от адв. Ст. Ч. обжалва определение № 2753 от 02.11.2023 г. по в.гр.д. 3303/22 г., САС, VII състав, с което съдът е оставил без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските, в частта, в която се иска присъждане на допълнителни суми за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на адв. Ст. Ч. над присъдената сума от 5 649,76 лв на основание, чл. 38 от ЗАДВ до претендирания размер от 11 854 лв. Излага съображения за неправилност на обжалваното определение. Съдът бил приел, че обжалваемият интерес от 202 674,57 лв, включващ търсени допълнително 200 лв, представляващи разлика между присъдените от СГС суми от 200 000 лв и претендираните 400 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, като и сумата 2 674,57 лв имуществени вреди и лихви. Въззивната жалба била подадена от две от страните, К. К. и застрахователя срещу решението на СГС. Сумата, за която се обжалвало решението била 120 000 лв до присъдените 200 000 лв, която сума 80 000 лв следвало да бъде добавена към материалния интерес пред САС. Счита, че адвокатското възнаграждение следва да бъде изчислено въз основа на общия материален интерес в общ размер 280 726,57 лв и обусловен от подадените от страните жалби срещу първоинстанционното съдебно решение. Адвокатското възнаграждение било в размер на 11 854 лв. Моли да се отмени определението на САС и се присъдят допълнително 6 204,24 лв до пълно претендирания размер 11 854 лв. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е в срок, подадена от легитимирано да обжалва определението лице, в посочената част. За да остави без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските, формулирано от адв. Ч. за заплащане на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, въззивният съд е приел, че е определил разноски, на посоченото основание общият обжалваем интерес е 280 726,57 лв, уваженият размер от 130 726,57 лв.(осъществената защита както за присъждане, така и срещу въззивната жалба по отношение на претендирания размер на обезщетението). Уважена исковата претенция за 2 674,57 лв, както и за 50 000 лв имуществени вреди и възнаграждението е определено на основание сумата не 130 726,57 лв, а 52 674,57 лв С оглед този интерес възнаграждението е определено в посочения вече размер в решението, за осъществена защита пред САС в размер на 5 649,76 лв. Молителят е посочил, че общият размер на дължимото адвокатско възнаграждеине е 11 854 лв, при посочените обжалваеми интереси. Настоящият съдебен състав намира следното обжалваемият интерес пред Софийски апелативен съд, е формиран от обжалваната част от решението от ищеца К. К., за когото адв. Ч. има право на разноски. Представен е списък по чл. 80 от ГПК и поради това има право на искане за преразглеждане на заплатените разноски, по реда на чл. 248 от ГПК. Искането се отнася само за определеното адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАДв, пред въззивния съд, определено, съгласно мотивите на решението на САС, в размер на 5 649,76 лв. От мотивите на определението на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, се установява, че съдът е взел предвид положителния за молителя резултат от обжалването на въззивното решение, без да вземе предвид цялостното обжалване, включително защитата, осъществена спрямо обжалването с въззивна жалба, проведено от „ДЗИ – Общо застраховане“ АД. Тези мотиви не са съответни на закона. Доводите на адвокат Ч., относно определяне на разноските съразмерно на обжалваната част и с оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, са основателни. Неправилни са мотивите на въззивния съд относно определяне на адвокатското възнаграждение съобразно само уважената част от исковете от въззивния съд, така както е сторено в случая, съобразно посочените мотиви в решението на въззивния съд, че адвокатското възнаграждение се дължи в размер на 5 649,76 лв, определено съгласно интерес от 52 674,74 лв. Както бе посочено, адв. Ч. е представител на К. К. като съгласно представения договор за правна защита и съдействие, адв. Ч. е поел задължение за осъществяване на процесуално представителство. В договора е посочено, че дължимото на адвокат Ч. възнаграждение следва да се определи по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, поради наличие на основание съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Следователно, адв. Ч. има право на разноски. В случая с оглед жалбата на двете страни, обжалваемият интерес е 280 775,13 лв. Обжалваната част относно определените имуществени вреди, лихва върху имуществените вреди и обезщетение за неимуществени вреди от ищеца – 200 775,13 лв. Ответникът е обжалвал за разликата над 120 000 лв до присъдените 200 000 лв обезщетение за неимуществени вреди. Общо 280 775, 13 лв. Уважената част от защитата на жалбоподателя – ищец е 50 726,57 лв. С оглед уважената част от исковете (130 726,57 лв = 80 000 лв + 50 726,57 лв), съразмерно към обжалваната част се следват разноски в размер на 47 %. Определянето на адвокатското възнаграждение на адв. Ч., следва да се извърши с оглед обжалваемия интерес от 280 775,13 лв. Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, уговореното възнаграждение между адвокат и неговия доверител следва да е справедлив и обоснован и не по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да приложи посочената норма в частта, препращаща към Наредбата. Правото на ЕС е собствен правопорядък на територията на Р България. Националният съд дължи да не препятства приложението на правото на ЕС и да се въздържа от приложение на норми, които биха могли да осуетят ефективното приложение на норми от правото на ЕС. Съгласно чл. 4, пар. 3 ДФЕС, държавите членки следва да спазват принципа на лоялно сътрудничество и имат задължение да не препятстват действията на актовете на ЕС, като допринасят за постигане на целите, предвидени в тези актове. ДФЕС е конституционна основа на правото на ЕС, нормите на ДФЕС имат пряко действие. Ето защо тълкуването на чл. 101 ДФЕС, така както е постановено от СЕС в решение С-438/22 на СЕС, т. 53 е приложимо във всеки случай при произнасяне на съда относно дължимите от страните разноски. Съгласно посоченото решение на СЕС, т. 53 „национална правна уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.“ Също така, в решението е посочено, че не може да се приеме съдът да може да съизмерява възнагражденията, които определя с посочените в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като поради ограничението на конкуренцията, те не отразяват реално пазарните условия и не могат да представляват пазарни цени. Поради противоречие на националната правна уредба на чл. 101 от ДФЕС, националната правна уредба, предвиждаща, че при наличие на право на разноски за страната, съдът определя възнаграждение в съответствие с наредбата, предвидена в чл. 36, ал.2 от ЗАдв, следва да бъде оставена неприложена, в частта за определяне на минималните възнаграждения съобразно Наредбата. С оглед и на т. 2 от посоченото решение на СЕС, не е налице легитимна цел, преследвана с правната уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, поради това, че ограничава конкуренцията. Следователно трябва да се остави неприложена наредбата, определяща минимални размери на адвокатските възнаграждения. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, което е дължимо, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. Ясно в нормата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 (като се изключи препращането към минимални размери, определяни от ВАдС) от ЗАдв е дефинирано, че възнаграждението на адвоката, е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, от значение е, поетата отговорност от адвоката, със сключване на договора за предоставяне на правна помощ. При осъществяване на процесуално представителство адвокатът дължи висока степен на грижа при осъществяване на защитата, с която е натоварен и следва да изпълни произтичащите от договора и закона свои задължения, като отговаря и имуществено за неточно изпълнение на тези свои задължения спрямо страната, на която предоставя правна помощ, на основание сключения договор. Също така законът е предвидил дисциплинарна отговорност на адвоката за допуснати нарушения в неговата работа. В конкретния случай, с оглед установените факти по делото, настоящият съдебен състав намира, че производството пред въззивната инстанция не е било с фактическа и правна сложност. С оглед образованието, което трябва да притежава всеки правоспособен адвокат, както и необходимите знания и умения за осъществяване на представителство, обективно делото не е имало правна и фактическа сложност. Настоящият съдебен състав определя справедлив размер на следващото се обезщетение в размер на 12 000 лв с ДДС с оглед обжалвания цялостен размер, посочен по-горе. Съразмерно на уважената част, жалбоподателят-ищец има право на разноски в размер на 5640 лв. Въззивният съд е присъдил 5 649,76 лв и не следва да се променя постановения резултат. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България