Определение № 4627 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2026 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Д. Н. Т., чрез пълномощника му адв. Г. Г. АК - Х. против определение № 431 от 08.06.2026 г., постановено по гр.д.№ 146/2026 г. на Окръжен съд-Хасково, с което е оставена без уважение подадената от него молба по чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 144/22.04.2026г., постановено по същото в.гр.д.№146/2026г. на Окръжен съд - Хасково, в частта за разноските пред въззивната инстанция. В частната жалба се излагат доводи за това, че не е доказано заплащането на уговорения с договора за правна помощ адвокатски хонорар от въззиваемото дружество – „МДТ Био Фарм“ ООД на адв. А. А.. Алтернативно се заявява оплакване, че съдът не е уважил своевременно заявеното възражение за прекомерност на присъденото от съда адвокатско възнаграждение - че сложността на делото е ниска и адвокатската работа на пълномощника на дружеството-въззиваем се е изчерпала с явяване н едно съдебно заседание без да са събирани доказателства. Възразява се и за това, че присъденото възнаграждение е много над уговореното и изплатено от въззивника. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното определение и вместо това да се отмени решението в частта за присъдените разноски или евентуално те да се намалят като прекомерни. Ответникът по частната жалба „МДТ Био Фарм“ ООД на адв. А. А. я оспорва и моли да не се уважава, тъй като в договора е вписано, че уговореното възнаграждение от 1200 евро за въззивна инстанция ще се изплати в брой с подписването на договора и договора е подписан, че този размер не е прекомерен предвид обсъжданите доводи във възивното производство. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба, е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение е, което подлежи на обжалване, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 1, във вр. с ал.1 т. 2 ГПК. За да уважи подадената в срок молба по чл. 248 ГПК от въззиваемото дружество, въззивният съд се е позовал на следното: Въззивното производство е образувано по жалба, подадена от Д. Н. Т. против Решение № 2/07.01.2026г., постановено по гр.д.№368/2025г. по описа на РС-Свиленград само в частта, в която е уважен предявеният от „МДТ Био Фарм“ ООД, ЕИК[ЕИК] срещу него иск по чл. 108 от ЗС за Сграда с идентификатор ***.**.*.* по КК на [населено място]М. г. общ. Любимец, обл. Х., одобрени със Заповед № РД-18-1246/15.06.2018 г., със застроена площ: 4 кв. м. и е отменен на основание чл.537 ал.2 от ГПК нот. акт № 10, том V, дело № 620/2017 г. по описа на нотариус с рег. № 420 по РНК, вписан в С..–С. с дв. вх. рег. № 3880, вх. рег. № 3895 от 13.07.2017 г., дело № 1868/2017 г., с който Д. Т. е признат за собственик по давност. С Решение № 144/22.04.2026г. по в.гр.д. №146/2026г. Окръжен съд – Хасково е потвърдено решението на РС в обжалваната част. Предвид изхода на делото пред въззивния съд, Д. Н. Т. е осъден да заплати на „МДТ Био Фарм“ ООД, ЕИК[ЕИК], направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 1200 евро, съгласно представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Въззивният съд е приел, че чл.5 от договорът за правна помощ от 23.02.2026г., сключен между „МДТ Био Фарм“ ООД и адв. А. А., съгласно който „възложителят се задължава да заплати на адвоката възнаграждение в общ размер на 1 200 евро в брой при подписване на настоящия договор“, доказва реалното заплащане на договореното между страните възнаграждение. За неоснователен е приет довода, че възнаграждението не е платено, защото това били вътрешни отношения между страните по договора за поръчка и не съществува законово изискване за момента на плащане, поради което това може да стане и едновременно със сключването на договора. Съдът е приел, че тази формулировка и факта, че договора е сключен доказват, че сумата е предадена в брой едновременно с подписването на договора от представителя на въззиваемото дружество. Не е уважено и възражението за прекомерност. Съдът се е позовал на Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22, за да приеме, че Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не го обвързва, а следва да се вземат предвид правната и фактическа сложност на делото и действията, извършени от упълномощения адвокат. Посочил е, че адв. А. е изготвила подробен и мотивиран отговор на въззивна жалба и е взела участие в единственото по делото съдебно заседание, с което е проявила необходимата процесуална активност в защита на процесуалните права на доверителя си. Затова присъденият на дружеството адвокатски хонорар е приет за справедлив, разумен и съответства на предмета на спора – жалба срещу решение, касаещо вещни права, неговата цена и трудът, който е положен от пълномощника. Съдът е изложил като мотив и това, че ако въззивната инстанция бе уважила възивната жалба, на въззивника биха били присъдени разноски в същия размер. Определението е неправилно. В ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 е възприета възможността да се докаже плащане на разноски с договор за правна помощ, в който е отразено направеното плащане в брой и че в този случай договорът съставлява разписка. Редакцията на чл. 5 от договора не отразява плащане, а поемане на задължение за такова. Този текст от договора не е формулиран като разписка и не съставлява признание от довериника, че сумата, уговорена в договора за правна помощ е получена от него в брой. Подписването на договора е уговорено като момент, в който задължението за адвокатска защита и съдействие е дължимо, но не доказва получаване на договореното възнаграждение, поради което доводът че не е доказано плащането на претендираните от ответната страна разноски за въззивно обжалване е основателен. Затова частната жалба е основателна и следва да се уважи. Определението по чл. 248 ГПК, постановено от въззивния съд следва да се отмени като неправилно относно преценката, че са доказани претендираните от въззиваемото дружество разноски пред втора инстанция и вместо това въззивното решение в частта, с която частният жалбоподател е осъден да плати на дружеството разноски в размер на 1200 лв. следва да се отмени. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение