Определение № 3314 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3581/2023 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Образувано е по подадени от ЗД „Бул Инс“ АД молби за изменение на постановеното по делото определение № 973/05.03.24 г. в частта на разноските. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК, като твърди и че в случая е приложима разпоредбата на чл.9, ал.3 от НМРАВ, с оглед липсата на реално явяване в съдебно заседание и депозирането единствено на отговор на касационната жалба, като не било ясно и по коя редакция на НМРАВ е изчислен адв. хонорар. С писмения си отговор И. Г. изразява становище за неоснователност на искането. С писмения си отговор В. Г. изразява становище за неоснователност на искането. ВКС, ГК, състав на ІV гр. отделение, намира за установено следното: Молбата за изменение на определението в частта за разноските е допустима, като подадена в срока по чл.248, ал.1 от ГПК, от надлежна страна в производството, срещу акт подлежащ на изменение и допълване. С определение № 973/05.03.24г. по т.д. № 3581/ 23г., настоящият състав на ВКС е оставил без разглеждане касационната жалба на ЗД „Бул инс“ АД в частта, с която се обжалва решение № 598 от 05.05.2023 г. на САС, ГО, 8 състав, постановено по гр.д. № 1433/2022 г., в частта, с която на В. Г. В. Г. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 20 00 лв. до сумата от 40 000 лв. и не е допуснал до касационно обжалване решение № 598 от 05.05.2023г. на САС, ГО, 8 състав, постановено по гр.д. № 1433/2022 г. в останалата му обжалвана част- в частта, с която на В. Г. е присъдено обезщетение за сумата над 40 000 лв. до 75 000 лв., и в частта, с която на И. Г. и И. Г. е присъдено обезщетение за сумата от по 25 000 лв. за всеки от тях. С определението ЗД „Бул инс“ АД е осъдено да заплати на И. Г. направените в касационното производство разноски в размер на 2650лв.- заплатен адв. хонорар на адв.Ж., а на В. Г. сумата от 7040лв.- заплатен за касационното производство адв. хонорар на адв. Ч.. Възражението на молителят по чл.78, ал.5 ГПК е направено своевременно.Предвид обстоятелството, че за администриращия касационната жалба съд и за ВКС не съществува задължение за изпращане на подадените отговори по чл.287 ГПК и приложенията към тях на жалбоподателите и че пред ВКС не е провеждано открито съдебно заседание, възражението по чл.78, ал.5 ГПК е заявено в първия възможен момент- в срока по чл.248, ал.1 ГПК. Неоснователно е възражението на ЗД „Бул инс“ АД, че в полза на В. Г. и И. Г. следва да бъдат присъдени разноски само за изготвяне на отговор на касационната жалба, тъй като касационната жалба е оставена без разглеждане в едната си част, а в другите части- не е допуснато касационно обжалване, като не е било проведено съдебно заседание и никакви съдопроизводствени действия не са били извършвани от процесуалните представители. Действително всеки от процесуалните представители на И. Г. и на В. Г. е изготвил само отговор на подадената от ЗД „Бул инс“ АД касационна жалба, без да осъществяват процесуално представителство в открито съдебно заседание, но само по причина, че касационната жалба е оставена без разглеждане в едната си част, респ. не е допуснато касационно обжалване на решението в другата част. Размерът на възнаграждението в представените с отговорите на касационната жалба договори за правна защита и съдействие обаче е договорен за оказване на необходимата правна защита и съдействие, изразяваща се в процесуално представителство в производството, образувано по подадената от ЗК „Бул инс“ АД касационна жалба. Подобен начин на договаряне на възнаграждението е обичаен и доказателства за допълнително договорено и платено възнаграждение за защита след допускане на касационно обжалване се представят само когато в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита е договорено възнаграждение само за неговото изготвяне. Когато възнаграждението е договорено общо както за изготвяне на отговор, така и за защита в последващото производство по чл.290 ГПК не съществува основание размерът на възнаграждението да бъде намаляван до посочения в чл. 9, ал. 2 от НМРАВ само по причина, че решението не е допуснато до касационно обжалване, с която и Наредба съдът не е обвързан след решение на СЕС от 25.10.24 г. по дело С- 438/22. Разгледано по същество, възражението по чл. 78, ал.5 ГПК е основателно. Както бе посочено, след решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в Наредба №1/2004 г. за минимални размери на адвокатските възнаграждения. Дължимият размер се преценява от съда с оглед предмета на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. При съобразяване на тези обстоятелства, вземайки предвид, че извършената работа от всеки от упълномощените от И. Г. и В. Г. адвокати /адв. Ж.- пълномощник на И. Г. и адв. Ч.- пълномощник на В. Г./ се изчерпва само с изготвянето на кратък отговор на касационната жалба, при ниска фактическата и правна сложност на спора, както и че част от уговореното за адв. Ч. възнаграждение, а именно 2640 лв. /при пълен договорен размер 7 040 лв./ е договорено само за пр. представителство за защита срещу подадената касационна жалба в процесуално недопустимата й част, настоящият състав приема, че следващите се на И. Г. разноски за касационното производство следва да бъдат намалени на 2000 лв., а дължимите на В. Г.- на сумата от 5 000 лв. Воден от изложеното, настоящият състав