Определение № 1337 от 14.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1911/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на пълномощника на М. В. Н. и Л. М. Н. срещу определение №2460/04.10.2023 г. по ч.гр.д. №2191/2023 на Софийски апелативен съд в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение № 262 952 /15.05.2023 г. на СГС по гр.д. № 16289/2018 г. в частта за оставяне без уважения молба от същите за освобождаване от внасяне на държавна такса за разликата от пълнодължимия размер от 524,84 лева до 274,84 лева, до която сума молбата им е уважена от въззивния съд. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение на въззивния съд в съответната част. Като основания за допускане до касация се сочи очевидна неправилност, изразяваща се в неотчитане от съда на наложен запор върху трудовото възнаграждение на М. В. Н. по образувано срещу нея изпълнително дело. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законовия срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: С обжалваното определение въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за уважаване на искането на ищците за освобождаване изцяло от заплащане на дължимата от тях държавна такса за образуване на въззивно производство по подадени от тях въззивни жалби. Приел е, че от подадените от всеки от тях декларации за семейно и материално състояние се установява, че лицата са физически здрави и работоспособни като получават доходи от 2 108 лева- М. Н. и 1 500 лева-Л. Н. / същият притежава и Ѕ ид.част от дв.място в [община]/.М. Н. издържа и непълнолетно дете. При това положение е счетено, че същите следва да бъдат освободени от внасяне на държавна такса по въззивните им жалби частично като от дължима такава, при обжалвания интерес от 26 298 лева в размер на 524,84 лева, молителите следва да внесат като държавна такса -250 лева. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно съдебна практика на ВКС: определение № 603 от 02.10.2014г. по ч.т.д. № 2139/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 573 от 12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 612 от 12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 496 от 10.07.2013г. по ч.т.д. № 2492/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 305 от 15.06.2009г. по ч.гр.д. № 335/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и много други, при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса и разноски въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса и разноски за производството по делото, и след изясняване на общото материално състояние на страната е длъжен да прецени, дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането на съответната такса и разноски. Ако имуществената декларация е непълна или неволно неточна, съдът следва да изиска допълване или да даде възможност въпросът да бъде изяснен, а не да игнорира удостоверителното значение на декларацията по чл.83, ал.2 ГПК при преценка относно имущественото състояние. Въззивният съд в случая се е съобразил изцяло с тази практика, поради което и не налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване-очевидна неправилност. Следва да се отбележи и обстоятелството, че в частната жалба до въззивния съд от страна на молителите не е било релевирано оплакване въз основа на обстоятелството, че е налице наложен запор върху трудовото възнаграждение на М. В. Н. по образувано срещу нея изпълнително дело и съдът не е обсъждал такова, въпреки че това обстоятелство предхожда с над 1-един месец подаването на ЧЖ до САС. По отношение твърдяна неяснота в обжалваното определение относно действителната воля на правораздавателния орган, то редът за евентуалното отстраняване на подобен недостатък е този по чл.251 ГПК от самия съд, който го е постановил. С оглед изложеното, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд