Определение № 165 от 13.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 548/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на А. Й. Ч., срещу определение № 17 от 22.01.2020г. по т.д.№24/2020г. на ВКС, ТК, ІI т.о., с което е оставена без разглеждане подадената от него молба по чл.47, ал.2 от ЗМТА за отмяна на решение от 28.03.2013г. по арб.дело №1292/2013г. на Арбитражен съд "Арбитер Юстициарум" СНЦ. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано. Поддържа, че срокът по чл.48, ал.1 от ЗМТА започва да тече от получаване на решението, като връчването не следва да се приравнява на получена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ. Излага доводи, че решенията на съдилищата се връчват по надлежен ред, а не с покана за доброволно изпълнение. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът „Профи Кредит България” Е. не изразява становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Изводите на решаващия състав на ВКС относно подаването на исковата молба след преклузивния тримесечен срок са базирани на констатацията за извършено връчване на покана за доброволно изпълнение по изп.дело №2014844800400142 на ЧСИ Р. А., последвано от изплащане на суми от длъжника в полза на взискателя през 2014г. и 2015г., за което са извършени отбелязвания на гърба на приложеното копие от изпълнителен лист. Съгласно преобладаващата практика на ВКС – определение № 17 от 20.01.2016г. по ч.т.д. № 3579/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 613 от 24.09.2013г. по ч.т.д. № 3099/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение №31 от 22.01.2016г. по ч.т.д. № 1982/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 153 от 04.02.2016г. по т.д. № 930/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 175 от 10.07.2018г. по т.д. № 1308/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 231 от 23.04.2018г. по ч.т.д. № 613/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 132 от 23.02.2018г. по ч.т.д. № 464/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 244 от 26.04.2018г. по ч.т.д. № 168/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., с връчване на поканата за доброволно изпълнение страната узнава за постановеното арбитражно решение, поради което датата на връчване на поканата за доброволно изпълнение следва да се счита за начало на срока по чл.48 ал.1 от ЗМТА. От събраните по делото доказателства се установява, че след връчване на покана за доброволно изпълнение №2014844800400142 на ЧСИ Р. А. е започнало изплащане на суми по делото, като най - ранното доброволно плащане в полза на взискателя е извършено на 22.07.2014г. Поради това правилни са изводите в обжалваното определение, че към тази дата поканата за доброволно изпълнение е била връчена на длъжника по изпълнително дело А. Ч.. В поканата за доброволно изпълнение е посочено, че изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 22.11.2013г. по т.д. №7355/2013г. на СГС, VI-18 състав, с който жалбоподателят е осъден да заплати в полза на взискателя „Профи Кредит България” Е. сумата 1138 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.03.2013г. до окончателното изплащане на задължението; 208,28 лева - юрисконсултско възнаграждение и 85 лева –разноски за арбитражното производство. Към поканата е приложен изпълнителният лист, в който е посочено, че е издаден въз основа на решение от 28.03.2013г. по арб.дело №1292/2013г. на Арбитражен съд "Арбитер Юстициарум" СНЦ. С оглед на това следва да се приеме, че с връчване на поканата за доброволно изпълнение жалбоподателят е бил уведомен за постановеното арбитражно решение, като считано от връчването й, е започнал да тече предвиденият в чл.48, ал.1 от ГПК преклузивен срок Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че гражданите могат да се защитят безсрочно срещу всички нищожни решения. Разпоредбата на чл.270, ал.2 от ГПК, според която нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение, е относима единствено за съдебните, но не и за арбитражните решения. Редът за защита срещу арбитражните решения е регламентиран в Закона за международния търговски арбитраж, като преклузивният тримесечен срок по чл.48 ал.1 от ЗМТА, е относим както за исковете за отмяна на арбитражните решения, така и за исковете за прогласяване на тяхната нищожност. По изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение,