Решение № 2995 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 888/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба с характер на касационна жалба от Завеждащ Консулската служба при Посолството на Република България в гр. Аман, Кралство Йордания, подадена чрез служител с юридическо образование И. Атанасова, против решение № 38136 от 17.11.2025 г., постановено от Административен съд - София - град, I отделение, 19-ти състав, по адм. д. № 9832/2025 г. С жалбата са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, а досежно частта, с която е задължено консулското длъжностно лице да издаде искания административен акт - и като недопустимо по смисъла на чл. 209, т. 2 АПК. Според касационния жалбоподател съдебните решения по отменен отказ за издаване на виза нямат конститутивен характер и не водят до автоматично издаване на виза, в подкрепа на което цитира и представя грама на Дирекция „Консулски отношения“ /ДКО/ в Министерството на външните работи /МВнР/. Развива доводи, че в консулските служби непрекъснато се получава информация от държавите - членки, че лицата с решение за събиране на семейство целят формално да изпълнят императивните норми на закона, за да получат виза тип „Д” и да използват страната като транзитен пункт за миграция към държави от Западна Европа, включително се позовава на писмо на ДАНС М-9109 от 25.08.2025 г. Излага съображения за допустима намеса на държавата в упражняване на правата, посочени в чл. 8 ЕКПЧ, когато това се налага в интерес на националната и обществена сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, какъвто счита, че е конкретният случай. Направено е искане за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на административния съд. Ответникът – Р. А., малолетна гражданка на Сирия, действаща чрез своята майка и законен представител А. А., оспорва касационната жалба чрез адвокат М. Недков, който с писмен отговор и в съдебно заседание изразява становище за нейната неоснователност. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като допустимо и правилно. В производството не взема участие представител на Върховната касационна прокуратура. Представителят на Дирекция „Социално осигуряване“ - София, Район „Възраждане“, Отдел „Закрила на детето“ - социален работник Р. Иванова изразява становище, че е в интерес на семейството е да бъде заедно, както и че е в интерес на детето да бъде при баща си. Като прецени данните по делото и съобрази доводите на страните, настоящият съдебен състав, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 38136 от 17.11.2025 г., по жалба на Р. А. /R. A./, малолетна гражданка на Сирия, чрез законния ѝ представител А. А. – майка, чрез М. Недков, е отменен отказ от 14.08.2025 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване тип „D“ на Завеждащ Консулската Служба при посолството на Република България в гр. Аман, Кралство Йордания; делото е върнато като преписка на Завеждащ Консулската Служба при посолството на Република България в гр. Аман, Кралство Йордания, за повторно разглеждане на подаденото от Р. А., гражданка на Сирия заявление от 13.03.2025 г., за издаване на виза, при съблюдаване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението; на основание чл. 174 АПК, съдът е определил 20-дневен срок от влизане в сила на решението, за издаване на искания административен акт – виза за дългосрочно пребиваване. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град /АССГ/ е приел, че оспореният административен акт е постановен от компетентния за това административен орган и в предвидената от закона писмена форма, като са посочени фактическите и правните основания за издаването му. Счел е обаче, че в случая са били налице основанията, предвидени в разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 22 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ за издаване на поисканата виза тип „D”. Този извод първостепенният съд е обосновал с обстоятелството, че Р. А. е представила валиден паспорт, издаден от властите на Сирия, застрахователна полица и удостоверение за семейни връзки, от което е видно, че същата е дъщеря на чуждестранен гражданин, получил хуманитарен статут и разрешение за събиране с членовете на семейството му на територията на Република България, издадено от компетентен орган при ДАБ. Преценено е, че при така събраните доказателства, административният орган не е обосновал /не е изложил точни и ясни мотиви/ защо приема, че са налице предпоставките по чл. 10, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ, а с оспорения отказ безспорно се нарушават права, гарантирани от чл. 8 на Европейската конвенция за защита правата на човека /ЕКПЧ/, което засяга съществено авторитета на Република България и поставя под съмнение възможностите на държавните органи да гарантират върховенството на закона в страната. В мотивите на обжалваното съдебно е направен анализ на приложимото национално и общностно законодателство относимо към висшия интерес на детето, въз основа на което е формиран извод, че в интерес на малолетната Р. А. е да се събере със семейството си на територията на страната, при положение че баща ѝ Ю. Ш. е получил международна закрила и разрешение за събиране на семейството в Република България. Съдът се е позовал и на изразеното от представителя на Дирекция „Социално подпомагане”, район „Възраждане“ при Столична Община, становище, че в интерес на детето е да се събере на територията на страната с родителите си. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. В разпоредбата на чл. 173 АПК са регламентирани правомощията на съда при отмяна на оспорения пред него административен акт. Съгласно ал. 1, когато въпросът не е предоставен на преценката на административния орган, след като отмени акта, съдът решава делото по същество, а според ал. 2, извън горните случаи или когато естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество, съдът изпраща преписката на съответния компетентен административен орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. В конкретния случай е налице хипотезата на ал. 2, тъй като съдът е отменил акта, но естеството не позволява да се произнесе вместо административния орган и това е така, защото издаването на виза за дългосрочно пребиваване е в изключителното правомощие на ръководителя на дипломатическото или консулското представителство или на упълномощено от него длъжностно лице. В съответствие със закона, първоинстанционният съд е върнал преписката със задължителни указания изложени в мотивите на решението именно по тълкуването и прилагането на закона, като указанието да бъде издадена виза не противоречи на правомощията му по чл. 173, ал. 2 АПК. При констатирано наличие на основанието по чл. 24, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ /редакция към ДВ., бр. 22 от 2022 г./, за органа не съществува друга законосъобразна възможност, освен да издаде заявената виза за дългосрочно пребиваване /вид „D”/. Противно на твърденията на касационния жалбоподател, основани на представената с касационната жалба грама с изх. № КОВ-55-65-90/24.11.2025 г. на ДКО в МВнР, освен силата на пресъдено нещо, правна последица на съдебното решение, с което оспореният акт е отменен или изменен, е неговото конститутивно действие. Именно конститутивното действие е това, което поражда промяната. Съдебно решение отменя с обратна сила - от датата на издаване /ех tunc/, административния акт. Именно затова ал. 2 на чл. 177 установява най - строгата санкция за административния орган при неспазване на съдебното решение - актовете и действията на органа, извършени в противоречие с влязло в сила съдебно решение, законодателят обявява за нищожни. Спазването на съдебните решения е проява на същността на държавата като правова и законодателят не може да позволи частноправен субект или неин орган, да не се съобрази с влязло в сила съдебно решение. Обжалваният съдебен акт е правилен. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно решение, което следва да се остави в сила. По делото е безспорно установено, че настоящата ответница Р. А. е член на семейството /дъщеря/ на Ю. Ш., гражданин на Сирия, на когото, с решение № 7286/27.06.2024 г. на председателя на ДАБ, е предоставен хуманитарен статут, а с решение № 463/14.01.2025 г. му е разрешено да се събере на територията на страната със съпругата си и малолетните деца. Установено е още, че в хода на административното производство по издаване на оспорения отказ Ю. Ш. е представила валиден сирийски паспорт, застрахователна полица и удостоверение за семейни връзки. При тези фактически установявания, първоинстанционният съд правилно е тълкувал приложимите разпоредби на специалния закон – ЗЧРБ и относимия подзаконов нормативен акт – Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР, Наредбата/. Съобразено е, че според разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ /действаща към датата на подаване на заявлението – 13.03.2025 г./, разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са членове на семейството на чужденец с предоставено убежище, временна закрила или хуманитарен статут – когато документите, удостоверяващи семейните връзки и правото на издръжка, са признати или допуснати за изпълнение по реда на българското законодателство. Обосновано съдът е преценил, че в конкретния случай липсват относими мотиви защо административният орган е приел, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ, а именно че има данни, че целта на влизането на апликанта е да се използва страната като транзитен пункт за миграция към трета държава. В случая не са налице конкретни фактически основания за издаване на акта, които да са относими към конкретния казус, в контекста на приложените към заявлението доказателства, с което е нарушена императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Липсва фактически и правен анализ на представените от заявителя документи, липсва каквото и да е обсъждане на събрани данни след проведена проверка по заявените от апликанта обстоятелства. Настоящият съдебен състав констатира, че в касационната жалба, по която е образувано това дело, се съдържат подробни аргументи и съображения за постановения отказ, но същите е следвало да се изложат в атакувания административен акт, а не едва при неговото обжалване. Така например, данни за целта на влизането на апликанта в страната не могат да бъдат представеното едва с касационната жалба писмо с рег. № М-9109 на заместник – председателя на ДАНС /вх. № КОВ-19-00-706/26.08.2025 г./, защото същото се отнася до други сирийски граждани, и макар да описва тенденция за злоупотреба с издадени български дългосрочни визи, с цел получаване на закрила в Германия от чужденците, от него не могат да се извлекат конкретни и относими мотиви, касаещи процесния отказ. Неоснователно касационният жалбоподател поддържа, че дерогации от определени изисквания към заявленията за визи за издръжка и жилище са предвидени във връзка с решение за събиране на семейство на бежанец, а не на лице с предоставен хуманитарен статут, както по Директива 2003/86 ЕО, така и по националното право. Вярно е, че чл. 12 от Директива 2003/86/ЕО формално се отнася до „бежанци“ по смисъла на чл. 2, буква „б“, което обаче не означава, че членовете на семейства на лица с предоставен хуманитарен статут не могат да се ползват от сходна защита. Директивата установява минимални стандарти, като в чл. 3, § 5 изрично е предвидено, че тя не засяга възможността държавите-членки да приемат или да запазят по-благоприятни разпоредби. В случая националният закон /ЗУБ/ изрично регламентира възможност лицата с хуманитарен статут да получат разрешение от компетентния административен орган за събиране на семейството с тях. Следователно не са налице основания за отказ от издаване на виза за дългосрочно пребиваване единствено по съображенията, предвидени в чл. 12 от Директива 2003/86/ЕО, още повече, че по делото е безспорно установено, че за бащата на малолетната ответница е издадено решение № 463/14.01.2025 г., с което на основание чл. 48, ал. 1, т. 3 и чл. 34, ал. 2, във връзка с § 1, т. 3, буква „а“ ДР на ЗУБ му е разрешено да се събере на територията на страната със съпругата си и с малолетните си деца. Обосновано в тази връзка първостепенният съд е преценил и висшия интерес на детето, който безспорно е запазването на семейната връзка. Съгласно чл. 3, § 1 от Конвенция за правата на детето, при всички действия на държавните органи, които засягат деца, висшият интерес на детето трябва да бъде първостепенно съображение. Този принцип задължава административните органи да преценяват всяко решение, включително в производството по издаване на виза, с оглед на това дали то подпомага или възпрепятства развитието на детето и семейната му среда. Последователна и непротиворечива е практиката на ЕСПЧ по приложението на ЕКПЧ, че всички решения относно децата трябва да изхождат от техния най-добър интерес /Strand Lobben and Others v. Norway GC, § 207; Neulinger and Shuruk v. Switzerland GC, § 135; X v. Latvia GC, § 96/. Интересите на детето диктуват, че връзките на му със семейството трябва да се поддържат освен в случаите, когато семейството се оказва особено неподходящо. От това следва, че семейните връзки може да бъдат ограничавани само при много изключителни обстоятелства и трябва да се направи всичко, за да се запазят личните отношения, и когато е уместно, да се „възстанови“ семейството /Gnahorй v. France, § 59, и за преглед на практиката - Jansen v. Norway, §§ 88-93/. Както в производството пред административния съд, така и в производството пред касационната инстанция представителят на ДСП, ОЗД, изразява становище, че в интерес на семейството е да бъде заедно, а в интерес на детето - да бъде при баща си. Предвид изложеното основателно АССГ е приел, че постановеният отказ не отчита уязвимото положение на детето и неговият интерес, признат както от националното, така и от общностното законодателство. Необсъждането на всички тези относими за законосъобразното прилагане на закона релевантни факти и обстоятелства прави оспореният адм. акт постановен в нарушение на императивните правила на материалния закон. В случая неизясняването на фактите от значение за спора е повлияло върху съдържанието на постановения отказ за предоставяне дългосрочна виза. Представените от ответника съдебни решения не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство, независимо че се отнасят до членове на семейството на Р. А., защото не са налице данни дали същите са влезли в сила. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,