Определение № 2045 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3187/2025 г.

Производство по чл.274, ал.1, т.2, във вр. с чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Пашабахче България“ ЕАД, чрез адв. К., срещу определение №255/17 .0 4.2025г. по въззивно гр. д. №483/2024г. на Варненския апелативен съд, с което без уважение е оставена молбата му за изменение на решение №28/25.02.2025г., постановено по същото дело в частта за разноските чрез присъждане в негова полза на разноски за въззивното производство в пълния претендиран размер на заплатеното адвокатското възнаграждение от 38 400 лв. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно поради което моли за неговата отмяна. Срещу частната жалба е постъпил отговор от ответната страна - НАП, в който се изразява становище за нейната допустимост, но неоснователност. Моли същата да бъде оставена без уважение. Ответникът „ГЛС“ ЕООД не е депозирал писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: С разпореждане №678/20.08.2025г. производството по настоящото частно дело е било спряно до приключване на производство по к. гр. дело № 3188/2025г. С определение, постановено на осн. чл.288 ГПК, решение №28/25.02.2025г. по въззивно гр. д. №483/2024г. на Варненския апелативен съд не е допуснато до касационно обжалване. Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд по чл. 248 ГПК. Съгласно разясненията в т.24 на Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №6/2012г., ОСГТК ако за първи път въззивният съд се произнася по направените разноски, неговото определение ще подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2 ГПК, т.е. съдът дължи директно произнасяне по неговата правилност и законосъобразност, а не следва да преценява допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: С въззивно решение №28/25.02.2025г.,, постановено по в. гр. дело №483/2024г. Варненският апелативен съд е потвърдил решение №63/09.05.2024г., постановено по гр.д. №96/2023г. по описа на Търговищкия окръжен съд В ЧАСТТА: с която е признато за установено по отношение на Национална агенция по приходите [населено място] и „ГЛС“ ЕООД-гр.Т., че ищецът „Пашабахче България“ ЕАД -гр.Т. е носител на правото на собственост върху метални 13 стелажи за 22 500 палета, 39 960 куб.м. и спринклерна инсталация-1 брой, както и контролно-спускателен клапан за спринклерна система - вода/въздух фланец DN150TY - 10 броя, находящи се в сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], на основание договор за покупко-продажба от 22.12.2021 г., сключен с „ГЛС“ ЕООД, представляващи принадлежност към главната вещ-склада със застроена площ от 15 133 кв.м. и функционално предназначение за складова база, и предмет на принудително изпълнение по реда на ДОПК на на осн.чл.269, ал.1 от ДОПК; и с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца „Пашабахче България“ЕАД-гр.Т. направените по делото разноски в размер на 201 104.95 лв., на осн.чл.78, ал.1 от ГПК, като е осъдил „ГЛС“ ЕООД - [населено място], ЕИК[ЕИК] и Национална агенция по приходите - [населено място] да заплатят на „Пашабахче България“ ЕАД [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата от 25 000 лв., представляващи сторени от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. С молба от 17.03.2025г. адв. К., в качеството ѝ на пълномощник на „Пашабахче България“ ЕАД е поискала изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане в негова полза на разноски за въззивното производство в пълния претендиран размер на заплатеното адвокатското възнаграждение от 38 400 лв. С обжалваното определение, въззивният съд е оставил без уважение искането, като е съобразил, че производството по делото пред въззивната инстанция е приключило в едно съдебно заседание, не са събирани нови доказателства, а защитната теза на въззиваемия – ищец по делото е обективирана в писмения отговор на въззивните жалби и не е нова -поддържани са вече развити пред първата инстанция съображения. Посочил е също, че според задължителния характер на даденото в решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС тълкуване, само размерът на цената на иска не е определящ, тъй като следва да се съобрази обема и сложността на работата на адвоката, като адвокатското възнаграждение като сторен разход следва да е справедливо както за страната, която го е сторила, така и за насрещната страна, която следва да го плати. Присъждането на разноски е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респективно при обжалване пред съответната съдебна инстанция, като по силата на чл.81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. Развитите от въззивния съд съображения са правилни и напълно се споделят от настоящия състав. Действително, съгласно действащата редакция на разпоредбата на чл.78, ал.5, изречение последно ГПК /обн. ДВ бр. 17 от 2026г./, съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна. По настоящото дело обаче, доколкото възражение за прекомерност е направено от НАП, а не от въззивника „ГЛС“ ЕООД, заплатил адвокатско възнаграждение 65 000 лева, то забраната, установена в изречение последно на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК не следва да намери приложение, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Присъденото адвокатско възнаграждение в редуциран размер съответства на обема на извършената от адвоката на въззиваемия дейност, като се има предвид, че макар и по две въззивни жалби, доводите и възраженията му са във връзка с разрешаване на основния спорен между страните въпрос относно принадлежността на движимите вещи в патримониума на ответника „ГЛС“ ЕООД. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,