Определение № 1701 от 20.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1393/2025 г.

Производството е по реда на гл. ХІІІ от АПК. Образувано е по частна жалба на Н. Б. В. срещу определение № 4118/03.12.2024 г. на Административен съд Благоевград по адм. д. № 1676 по описа за 2024 г., с което са оставени без разглеждане жалбата му против акт за установяване на задължения /АУЗ/ № АУ000012/21.06.2016 г., издаден от длъжностно лице с функциите на орган по приходите от отдел „Приходи“ на община Банско, както и искането му за спиране на изпълнението по изп.д. № 20247020400143 и е прекратено производството по делото, а делото е изпратено на ръководителя на звеното за местни приходи. Оплакванията на жалбоподателя са за противоречие на определението с материалния закон. Доводите му са, че пропускането на срока за оспорване на АУЗ по чл. 156, ал. 1 ДОПК, обуславя правото му на достъп до съд за обжалване на акта с искане за прогласяване на нищожността му, като в тази хипотеза се прилагали правилата на АПК и правото му на съдебно производство не било ограничено със срок. Търси положителна връзка на преюдициалност между правото му да оспори пред съда АУЗ и обезпечаването на оспорването чрез спиране на изпълнението по образуваното изпълнително дело. Иска отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Насрещната страна по частната жалба – началника на отдел „Приходи“ на община Банско изразява становище за неоснователността ѝ. Като съобрази доводите на частния жалбоподател и след проверката по чл. 218 във вр. с чл. 236 от АПК, съдът прие за установено следното: С оспореното определение са оставени без разглеждане жалбата на Н. Б. В. срещу АУЗ № АУ000012/21.06.2016 г. и искането му за спиране на изпълнението по изп.д. № 20247020400143 и е прекратено производството по делото. Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 156, ал. 1 и ал. 2 ДОПК по препращане от чл. 144 ДОПК, за да обоснове извод за недопустимост на оспорването по съдебен ред на АУЗ, който не е обжалван по административен ред. Първостепеният съд е отрекъл правото на съдебно производство на В. по искането му за спиране на изпълнителното производство. Обосновал е изводите си с неопределеността на производството, чието спиране се иска и с наличието на специален ред за защита срещу предварителното изпълнение по ГПК и ДОПК. Определението е правилно. При действието на чл. 156, ал. 1, 2 и 3 от ДОПК /приложими с арг. от чл. 144 ДОПК/ неуспешно проведеното оспорване на АУЗ по административен ред е абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникването на правото на достъп до съд. Без да съществува правото на съдебно производство на В. по жалбата му против утежняващия административен акт, първоинстанционният съд не е дължал преценката по чл. 160, ал. 2 ДОПК. При непълнотата на уредбата в ДОПК на оспорването на административните актове по административен ред, с арг. от чл. 97, ал. 1 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, за решаващия орган съществува правомощието си да прогласи нищожността на обжалвания АУЗ. Изпращането на преписката на решаващия орган е съобразено с правилото на чл. 130, ал. 4 АПК. По твърдението на частния жалбоподател събирането на публичните вземания е възложено на частен съдебен изпълнител. Изборът на публичния взискател на този ред за събиране е допустимо /вж. чл. 163, ал. 4 ГПК/. В тази хипотеза събирането се извършва по реда на ГПК. Оспорването на АУЗ не спира изпълнението му /вж. чл. 157, ал. 1 във вр. с чл. 144 ДОПК/. Видът на изпълнителното основание изначално изключва хипотезите на спиране на изпълнението по чл. 432 ГПК, а и в никоя от тях спорът не е родово подсъден на административния съд. Дължимо е оставянето в сила на обжалваното определение. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на първо отделение