Определение № 3366 от 28.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2284/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Г. Н. против разпореждане № 624/20.05.2025 г. по т.д.№ 100/ 2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката, подадена на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Жалбоподателката намира, че в противоречие със задъжителните указания в ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е извършил преценка за възможността й да понесе единствено разхода по заплащане на държавна такса за производството по чл. 288 ГПК – 30 лева, но не и разхода по евентуално дължима, в случай на допускане на касационното обжалване, държавна такса за производството по чл. 290 ГПК, в размер на 1 351,72 лева. Доколкото последната сума надвишава общия месечен доход на страната, извода на въззивния съд за неоснователност на молбата й / възприет като извод за отказ за освобождаването й от заплащане на всички дължими такси и разноски в касационното производство / се явява необоснован и незаконосъобразен. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по частната жалба настоящият състав съобрази следното: За да постанови атакуваното разпореждане, администриращият въззивен съд е съобразил, че от представената от страната ДСИС се установява семейното й положение на вдовица, притежавано ипотекирано недвижимо имущество – къща в [населено място], получаван месечен наем от 750 лева, вдовишка пенсия от 160 лева и пенсия по болест от 680 лева. Отчел е, че съгласно експертно решение на ТЕЛК № 92406/27.06.2023г. на С. Н. са определени 64 % неработоспособност. Отчетена е липсата на друго, вкл. движимо имущество и на влогове, както и на приходи от участие в търговски дружества, а от друг страна - наличие на задължения към „Юробанк България„АД в размер над 200 000 лева. Последното не е съобразявано в аспект на доказана събираемост на вземането на кредитора, от деклариран, секвестируем приход. Съдът е приел, че от така установеното имуществено състояние не се обосновава извод за невъзможност на страната да плати единствено изискуема към момента държавна такса от 30 лева – за производството по чл. 288 ГПК, поради което е оставил без уважение молбата. Частната жалба е неоснователна. Жалбоподателката не релевира довод за неправилност на преценката на съда, в относимост към размера на изискуемата към момента държавна такса от 30 лева, а единствено с оглед евентуално дължима такава за производството по чл. 290 ГПК. Разпореденото в ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС - че преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът осъществява не само с оглед конкретното задължение за заплащане на държавна такса или съдебни разноски по предприетото процесуално действие, а общо, с оглед възможността й да се натовари с плащането на такси и разноски за производството, като разрешението му следва да е важимо за всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата – не изключва приложението на принципа за диспозитивното начало в процеса, според който съдът дължи произнасяне в рамките на претендираното. Видно от молба вх. № 2417/31.03.2025г. самата страна е поискала освобождаване единствено от заплащане на държавна такса за производството по чл. 288 ГПК – 30 лева, а не и изцяло от разноски, евентуално възможни в касационна инстанция, в случай на допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и освобождаване от такса за преписи – неуточнена по размер, но и каквито не са поискани, съобразно дължимостта на такава такса под условие, съгласно разпореждане № 234/19.02.2025г. на администриращия съд. Като се е произнесъл в съответствие с претенцията на страната, въззивният съд не е нарушил ТР № 1/2013 г. по тълк. дело №1/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Както се посочи по-горе, жалбоподателката не е въвела доводи за неправилност на преценката на съда, за възможността й да поеме изрично посочените от нея разходи, при установен месечен доход от 1 590 лева. Независимо от това, от представената ДСИС и решение на ТЕЛК от 24.10.2024 г. / последно по реда на издаване, като актуално към момента на произнасянето на съда /, доколкото във връзка с установими от същото здравословни проблеми на ищцата не са ангажирани доказателства за, нито дори декларирани месечни разходи за лечение и лекарства, които да се приспаднат от установения месечен доход, нито се установява от секвестируемо перо на същия да се отклоняват средства за удовлетворяване на кредитора „Юробанк България „ АД, съобразявайки и ниския размер на единствено дължимото – държавна такса от 30 лева / дължимост на таксата за преписи на документите по касационното обжалване – 0,10 ст. за страница - съдът е указал под условие, наличие на което страната не е потвърдила, т.е. е неустановима изискуемост на такава такса към момента / тази преценка на администриращия съд следва да бъде споделена. Впрочем, с тук атакуваното разпореждане, за С. Н. не е преклудирана възможността, в случай на допускане на касационно обжалване по подадената от нея касационна жалба срещу въззивното решение, същата да упражни правото си за освобождаване от държавна такса за производството по чл. 290 ГПК, както и изобщо за дължими за касационното производство такси и разноски. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение