Определение № 1144 от 10.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 260/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Г. И. М. и Ю. Иванов М., чрез адв. Б. А. от АК – В., срещу определение № 5391/25.11.2025 г. по гр.д. № 1465/2025 г. на Върховен касационен съд, III г.о., с което е допълнено в частта за разноските постановеното по същото дело определение № 4561/13.10.2025 г., като жалбоподателите Г. И. М. и Ю. Иванов М. са осъдени да заплатят на В. Г. Г. сумата от 1200 лв. – разноски за касационното производство. Частните жалбоподатели излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. По съображения в жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт. От ответника по жалбата В. Г. Г., чрез адв. Е. Д. от АК – В., е постъпил писмен отговор, в който е изложил съображения за неоснователност на частната жалба. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване определение на Върховен касационен съд по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството по гр. д. № 1465/2025 г. по описа на ВКС, IIІ г.о., е образувано по касационна жалба на Г. М. и Ю. М. срещу решение № 1403 от 13.12.2024 г. по гр. д. № 2001/2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането им да заплатят на В. Г. Г. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД разделно и поравно сумата 4000 евро в левова равностойност от 7823,32 лева, ведно със законната лихва за забава за периода 17.08.2022 г. – 15.12.2022 г. и законната лихва, а на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД разделно и поравно сумата 4000 евро в левова равностойност от 7823,32 лева, ведно със законната лихва от 16.12.2022 г. С определение № 4561 от 13.10.2025 г. подадената касационна жалба е оставена без разглеждане. В отговора касационната жалба ответницата В. Г. е поискала присъждане на разноски в размер на 2160 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, по отношение на което искане липсва произнасяне в определението по чл. 288 ГПК. С обжалваното определение, съставът на ВКС, III г.о., като е съобразил фактическата и правна сложност на спора, в пренесения му пред касационната инстанция вид, както и извършената от адвоката на ответницата по касационната жалба работа, която се изчерпва с подаване на отговор на жалбата, е уважил направеното от Г. и Ю. М. възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и е допълнил определение № 4561 от 13.10.2025 г., като е осъдил Г. М. и Ю. М. да заплатят на В. Г. сумата от 1200 лв. – разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение. Определението е правилно. Съгласно чл. 81 ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. От разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК следва извода, че ответната страна има право на разноски и при прекратяване на производството по делото поради оставяне без разглеждане на касационната жалба, поради което твърденията на жалбоподателите в обратния смисъл са неоснователни. При постановяването на обжалваното определение са съобразени и задължителните постановки на т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като в случай, че в договора е вписано плащане по банков път – задължително се представят доказателства за това. В случая производството пред ВКС е приключило с определение № 4561 от 13.10.2025 г., с което е оставена без разглеждане касационната жалба на Г. И. М. и Ю. Иванов М. и съдът е бил длъжен именно с това определение да се произнесе по поисканите разноски с отговора на касационната жалба, към който са приложени договор за правна защита и съдействие и доказателства, че уговореното в договора адвокатско възнаграждение е реално заплатено. Пропускът му да стори това е отстранен по предвидения в чл. 248 ГПК ред – чрез допълване на определението в частта му за разноските, като след уважаване на заявеното от Г. и Ю. М. възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, размерът на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба е редуциран до 1200 лв. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, а обжалваното пред настоящия състав на ВКС определение следва да бъде потвърдено като правилно. Макар изходът на спора да е в полза на ответната страна, разноски не следва да й се присъждат. В производството по чл. 248 ГПК разноски не се дължат, тъй като целта е да се реши процесуалноправният спор за отговорността за разноските и техния размер, а не да се генерират нови разноски. Това производство не е самостоятелно, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. В този смисъл е практиката на ВКС, изразена в множество съдебни актове, като например определение № 1301/18.03.2025 г. по ч. гр. д. № 4477/2024 г. на I г.о.; определение № 1448/ 25.03.2025 г. по ч. гр. д. № 3018/2024 г. на I г.о. и др. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение