Определение № 7365 от 30.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5678/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по частна жалба на Областния управител на Област София, чрез процесуален представител юрк. Иванов, против Определение № 17285/07.05.2026г., постановено по адм. д. № 12356/2025г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение на Определение № 12407/25.03.2026г., постановено по адм. д. № 12356/2025г. по описа на АССГ, в частта за разноските и същият е осъден да заплати на И. С. И., гр. София, разноски по делото в размер на 1010 лева (516.40 евро). В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, като се излагат съображения за недопустимост на производството поради липса на правен интерес на оспорващия съгласно чл. 159, ал. 4 от АПК. Моли съда да отмени обжалвания акт в частта за разноските. Ответникът – И. С. И., чрез процесуален представител адв. Шаркова, в писмен отговор оспорва частната жалба като неоснователна. При извършената проверка, Върховният административен съд, трето отделение, намери частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна с правен интерес от обжалването на неблагоприятен за нея съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С Определение № 12407/25.03.2026 г. по адм. д. № 12356/2025 г. Административен съд – София-град е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството на основание чл. 159, т. 4 – поради липса на правен интерес от оспорване на мълчаливия отказ за издаване на удостоверение по преписка с вх. № ОА23-7653/21.10.2025 г. Като основание за този извод съдът е посочил обстоятелството, че след сезирането му е било издадено Удостоверение с изх. № ОА23-7653-2/24.11.2025 г. от Областния управител на област София, с което е отпаднал правният интерес от съдебното оспорване. Със същото определение, съдът е уважил искането на оспорващия за присъждане на разноски в размер на 1010 лв., представляващи разноски за адвокатски хонорар и за държавна такса, като съдът е приел, че независимо, че административният акт вече е издаден, с поведението си ответникът в първоинстанционното производство е дал повод за иницииране на съдебното производство. Постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. В случая, с издаването на Удостоверение с изх. № ОА23-7653-2/24.11.2025г. от Областния управител на област София, искането за отмяна на мълчаливия отказ вече е удовлетворено, което води не само до последващо отпадане на правния интерес на жалбоподателя в хода на съдебното производство, но и до последваща липса на годен за съдебен контрол административен акт. На основание чл. 143, ал. 2 от АПК подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт. Съществуващата непълнота в разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от АПК, която урежда заплащането на разноски само в една от хипотезите с правен резултат прекратяване на съдебното производство, а именно – оттегляне на оспорения акт, следва да бъде преодоляна чрез субсидиарното прилагане на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Аргумент в подкрепа на изложеното тълкуване е и новата ал. 3 на чл. 143 от АПК, която лишава ответника от право на разноски, ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Решаващото в случая е, че именно органът с поведението си е станал причина за образуване на съдебно производство и сторени от жалбоподателя разноски, което обосновава приложимост на чл. 143, ал. 2 от АПК. При постановяване на обжалваното определение, правилно съдът е съобразил датата, на която е подадена до съда жалбата против мълчаливия отказ - 14.11.2025 г. Към този момент все още няма произнасяне по подаденото до Областния управител на Област София заявление по преписка с вх. № ОА23-7653/21.10.2025 г, налице е формиран мълчалив отказ, съответно налице е и правен интерес за заявителя да оспори този отказ пред компетентния съд. На практика, издаването на Удостоверение с изх. № ОА23-7653-2/24.11.2025г. е след като е упражнено правото на жалба по съдебен ред и следва да бъде определено като акт с правни последици на оттегляне на оспорения акт по смисъла на чл. 156 от АПК, поради което при подадено в срок искане за присъждане на разноски и представени своевременно доказателства за сторени такива, АССГ правилно ги е присъдил. Непроизнасянето в срок на компетентния административен орган е станало повод за образуване на делото, във връзка с което оспорващият е сторил разноски в общ размер на 1010 лева – 10 лева заплатена държавна такса и 1000 лева – договорено и реално платено адвокатско възнаграждение съгласно приложен договор за правна помощ. Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че поисканият адвокатски хонорар за първоинстанционното производство не е прекомерно завишен, доколкото предвиденият в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1000.00 лева. По изложените мотиви, частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото и при липса на възражение за прекомерност, на И. С. И. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 383 евро. Воден от горното, и на основание чл. 236, вр. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,