Определение № 2514 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 1084/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2, пр. 1 ГПК.

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД обжалва Определение № 239/26.01.2026 г. по в.гр.д. № 2769/2024 г. на АС-София, постановено при условията на чл. 248 ГПК, в частта, с която са отхвърлени исканията му за осъждане на Д. Дудунска и В. Д. да заплатят солидарно с осъдената Е. Дудунска разноски за адвокат във въззивното производство, да се намалят поради прекомерност присъдените на В. Д. разноски за адвокат в първоинстанционното и във въззивното производство и да се ревизира произнасянето относно разноските за държавна такса, платена от него за въззивно обжалване.

Жалбоподателят поддържа неправилност на акта. Сочи, че не е съобразен изходът от спора във въззивната инстанция по отношение на Д. Дудунска и В. Д.. Счита също, че не е доказано плащането на адвокатско възнаграждение от Д., нито е отчетени прекомерността на последното спрямо материалния интерес по уважената жалба, фактическата и правната сложност на делото и обстоятелството, че защитата е осъществявана от съпруга на доверителя – страна по същото дело, защитаваща и себе си при идентични възражения. Допълва, че не се дължи адвокатско възнаграждение за защита по отделните претенции, както и че неправилно е извършено позоваване на НВАР въпреки практиката на СЕС. Заявява, че поради грешни указания на първоинстанционния съд е надвнесъл държавна такса за въззивно обжалване, но вместо недължимо внесената сума да му бъде възстановена, съдът неправилно е постановил същата да бъде заплатена от Е. Дудунска като част от разноските по делото.

Ответниците по тази жалба Д. Дудунска, В. Д. и Е. Дудунска не взимат становище. От своя страна те също обжалват горепосоченото определение. В частта за разноските, сторени от ищеца в първоинстанционното производство, излагат доводи във връзка с вида на отговорността по чл. 78, ал. 1 ГПК при множество ответници, както и сочат, че щом според съда тя е разделна, това следва да бъде отразено в диспозитива, а инак – да се постанови солидарност спрямо всички ответници, за да не може ищецът да получи плащане повече от един път.

Ответникът по жалбата „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД я оспорва, като счита, че не са налице основания за допускането й до касационен контрол.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав Първо отделение, намира, че частните жалби са допустими – подадени са в срок от легитимирани страни срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2, пр. 1 ГПК (без обосноваване на основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК).

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е предявило срещу Д. Я. Дудунска, В. И. Д. и Е. И. Дудунска в качеството им на солидарни длъжници осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за вземания по договор за кредит от 08.05.2008 г. за главница в размер от 86 265,40 евро, за такса за обслужване на кредита в размер от 1 250,24 евро и за стойността на разходите, направени във връзка с обявяване на предсрочната изискуемост на договора, в размер от 216 лв. Първоинстанционният съд е уважил изцяло исковете срещу Д. Дудунска и В. Д., осъждайки ги да заплатят солидарно и съдебни разноски в размер от 9 503 лв. Исковете срещу Е. Дудунска са отхвърлени.

Първоинстанционното решение е обжалвано от ищеца и от осъдените ответници. При администриране на жалбата на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД първоинстанционният съд е указал внасяне на държавна такса в размер от 4 948,26 лв., което указание е изпълнено от въззивника, но същевременно от него е поискано възстановяване на част от платената сума с твърдение, че таксата е била неправилно определена от съда. В отговор администриращият съд е постановил, че връщане може да разпореди само получателят на таксата.

След частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстационното решение исковете за сумата от 1 250,24 евро срещу тримата ответници са отхвърлени, а останалите – уважени. Съобразно изхода от делото въззивният съд е разпределил отговорността за разноски, както следва: отменил е първоинстанционното решение в частта, с която Д. Дудунска и В. Д. са осъдени за разноски за първата инстанция над сумата от 9 380 лв., осъдил е Е. Дудунска да заплати на ищеца разноски за въззивната инстанция (за внесената според указанията на администриращия съд държавна такса и за адвокат) в размер от 6 567,02 лв., а „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД – да заплати на В. Д. разноски за адвокат в първата и въззивната инстанция в размер от по 544,53 лв. и на Д. Дудунска – разноски за държавна такса и вещо лице за въззивното производство в размер от 82 лв.

По реда на чл. 248 ГПК „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е поискало:

• Е. Дудунска да бъде осъдена за разноските в първоинстанционното производство солидарно с другите ответници съобразно уважената част от исковете срещу нея,

• да се постанови изричен диспозитив, с който да се потвърди първоинстанционното решение за солидарно осъждане на Д. Дудунска и В. Д. да заплатят разноски,

• Д. Дудунска и В. Д. да бъдат осъдени за разноските във въззивната инстанция съобразно изхода от тяхната жалба и солидарно с Е. Дудунска,

• да се ревизира отговорността му за разноски за адвокат, присъдени в полза на В. Д. – с аргумент, че няма данни за тяхното заплащане и че са прекомерни,

• да се ревизира отговорността за разноските за държавна такса за въззивно обжалване, като бъде постановено връщане на надвнесената част от нея, а остатъкът – възложен на осъдената страна.

Въззивният съд е констатирал, че е пропуснал да потвърди първоинстанционното решение в частта относно дължимите от Д. Дудунска и В. Д. разноски за първата инстанция съобразно уважената част от исковете, както и да осъди Е. Дудунска да заплати също такива разноски, като в мотивите е посочил, че отговорността на тримата е разделна. С диспозитива обаче съдът е постановил самостоятелно осъждане на Е. Дудунска да заплати на ищеца сумата от 9 380 лв., а отделно е потвърдил първоинстанционното решение в частта за солидарното осъждане на Д. Дудунска и В. Д. за същата сума. Искането за осъждане на последните двама да заплатят разноски за адвокат за въззивната инстанция е отхвърлено с довод, че адвокатското възнаграждение е уговорено само за защита по исковете срещу Е. Дудунска, а искането за намаляване на разноските за адвокат, присъдени в полза на В. Д. - поради липса на прекомерност. Съдът е отказал и ревизиране на отговорността за дължимата и надвнесената от молителя държавна такса за въззивно обжалване, аргументирайки се, че цялата сума е възложена в тежест на осъдения ответник съобразно изхода от спора.

По жалбата на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД:

Във въззивното производство „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е участвало в две качества – като въззивник (по исковете срещу Е. Дудунска) и като въззиваем (по жалбите на Д. Дудунска и В. Д.). Според представения адвокатски договор е уговорено заплащане на възнаграждение за защита на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД пред апелативния съд във връзка с кредита, т.е. без да е уточнено в кое качество ще бъде защитаван доверителят, а от основанието за плащане на възнаграждението, посочено в представеното платежно нареждане, може да се заключи, че адвокатската услуга не е била договорена само за защитата му като въззивник, но и като въззиваем. Доколкото не е посочен отделен размер на възнаграждението за защита по всяко от двете качества, а материалният интерес по двете жалби е еднакъв, то следва да се приеме, че възнаграждението е договорено по равно – по 856,91 лв. за защита на молителя като въззивник и като въззиваем.

Въззивната жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е уважена частично – до сумата от 168 936,46 лв. от общо претендираната сума от 171 381,71 лв. (вземанията са приведени в обща валута за целите на изчислението). Следователно Е. Дудунска дължи разноски за адвокат във въззивното производство в размер от 844,68 лв. или 431,88 евро.

Тя дължи и съответната на уважените искове част от държавната такса за въззивното производство, като ако част от тази такса е недължимо внесена, същата не може да й се възложи в тежест, а подлежи на възстановяване. Последното е в интерес и на въззивника, за когото не е без значение кой ще е кредиторът на вземането за надплатената такса. При обжалваем интерес от 171 381,71 лв. дължимата държавна такса е 3 427,63 лв., а внесената от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е 4 948,26 лв. Следователно на молителя трябва да се възстанови сумата от 1 520,63 лв. или 777,49 евро, а Е. Дудунска следва да му заплати пропорционална на уважените искове част от действително дължимата такса, а именно – 3 378,73 лв. или 1 727,52 евро.

Въззивните жалби на Д. Дудунска и В. Д. са с материален интерес от 171 381,71 лв., но са уважени само за сумата от по 1 250,24 евро, поради което въззивниците дължат на въззивника разноски за адвокат за защита по техните жалби (всеки за причинените със своето процесуално поведение разноски) в размер на по 422,34 лв. или по 215,94 евро.

Следователно в частта относно разноските на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за въззивното производство обжалваното определение трябва да бъде отменено и да се постанови осъждане съобразно гореизложените мотиви. Следва да се посочи, че това е в съответствие с диспозитивното начало, доколкото Е. Дудунска е заявила, че обжалва определението изцяло, т.е. и в частта, с която е отказано преразглеждане на отговорността на тримата ответници за разноските във въззивното производство, а пък искането на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за възстановяване на част от държавната такса неминуемо включва и ревизиране на акта, с който тази част е възложена в тежест на Е. Дудунска.

2. В. Д. има право на разноски за адвокат само за отхвърления срещу него иск за сумата от 1 250,24 евро. За защита по него той е платил адвокатско възнаграждение в размер от по 554,53 лв. за всяка инстанция.

В петитума на настоящата жалба „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е поискало отмяна на определението, с което е „отказано изменение поради прекомерност“, но същевременно в обстоятелствената част е заявило оплакване не само срещу отказа тези разноски да се намалят, но и срещу преценката за тяхното реално извършване. Поради това настоящият състав счита, че е сезиран срещу отказа да се постанови по-големият резултат, поискан и с молбата по чл. 248 ГПК.

Плащането от В. Д. на възнаграждение за адвокатска защита, осъществима от Д. Дудунска в първата инстанция, е доказано с платежно нареждане, а във втората - с разписка. Отношенията между доверителя и довереника (съпружески) не са основание да се заключи, че уговорката за оказване на платена правна помощ е симулативна. Поради това ищецът дължи възмездяване на сторените разноски.

Срещу размера им той своевременно (в устните състезания във всяка от двете инстанции) е направил възражение за прекомерност. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК в редакцията, действала към датата на сключване на двата договора за правна помощ (ДВ бр. 55/2025 г.), прекомерността се преценява с оглед фактическата и правната сложност на делото, но съдебната практика еднозначно приема, че релевантни са и други фактори като цената на иска, видът и характерът на осъществяваната защита и спецификата на делото и съответния негова етап. Ограничението, действащо според актуалната към горепосочения момент редакция на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв., обаче е неприложимо по развитите в решение на СЕС по дело № С-438/22 съображения.

При тези изходни положения настоящият състав намира, че заплатеното възнаграждение от 554,53 лв. е прекомерно както с оглед цената на иска (2 445,26 лв.), а така и предвид предмета му (вземане, за валидността на чието основание съдът дължи и служебна проверка, включително за неравноправност, послужила и за отхвърляне на иска). Съобразимо е и посоченото от жалбоподателя обстоятелство - че адвокатът осъществява идентична защита и за себе си. Поради това присъдените разноски следва да бъдат намалени до сумата от по 130 евро за всяка инстанция.

По жалбите на Д. Дудунска, В. Д. и Е. Дудунска:

Същите са насочени срещу определението, с което едновременно се постановява солидарно осъждане на Д. Дудунска и В. Д. за разноските на ищеца в първоинстанционното производство и осъждане на Е. Дудунска за същите разноски без указание за начина на тяхната дължимост.

В мотивите към обжалвания акт съдът е възприел разделност на задължението, но погрешно е обективирал волята си в диспозитива - постановеното от него осъждане се явява източник не на три вземания в размер на по 3 126,66 лв. (каквато е била волята на съда), а на две самостоятелни вземания, всяко от които в размер на по 9 380 лв.

Тъй като се касае за очевидна фактическа грешка и оплакванията на жалбоподателите са насочени именно срещу нея, овластен да я коригира е допусналият я съд, а не съдът, осъществяващ контрол върху правилността на акта. Действително, в частните жалби се излагат и доводи за солидарната отговорност, но доколкото последната е институт, уреден в полза на кредитора, само той има интерес от нейното съдебно установяване (макар да не е длъжен да го иска).

Следователно по оплакванията на частните жалбоподатели следва да се произнесе въззивният съд, като отстрани допусната от него фактическа грешка чрез изменение на въззивното решение в частта относно дължимите на ищеца разноски за първоинстанционнното производство и присъждането им съобразно мотивите на собственото си определение – разделно и по равно.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,