Решение № 2102 от 13.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8222/2018 г.

Решение № 2102 от 13.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8222/2018 г., III о., докладчик съдията Владимир Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Производството е образувано по жалба на Общински съвет – В., представляван от адв. П. С., срещу Решение № 928/03.05.2018 г. по адм. дело № 151/2018 г. по описа на Административен съд – В.. Твърди се, че решението е незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдът неправилно приел, че е налице допуснато нарушение на чл. 26, ал. 2 от ЗНА, изразяващо се в непубликуване на проекта за нормативен акт по съответния ред. Не били налице и основания за формулиране на извод за нарушаване на чл. 8, т. 4 от ЗИХУ. В компетентността на общинския съвет било да решава въпроси от местно значение, в това число и да регламентира условията за пътуване в градския транспорт на територията на общината на хората с увреждания. В случая разпоредбата на чл. 8, т. 4 от ЗИХУ била неприложима. Не било налице и нарушение на т. 66 и т. 16 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. относно услугите на вътрешния пазар. Твърди се, че съдът е постановил недопустимо решение, тъй като оспорената разпоредба на чл. 12, ал. 1 от Наредбата била позитивна за жалбоподателя и за него не бил налице правен интерес от оспорването й. липсвал правен интерес и за оспорване на разпоредбите на ал. 2, т. 4, т. 6 и т. 7 от Наредбата, тъй като жалбоподателят с оглед възрастта си не бил засегнат от действието им. Иска се отмяна на оспореното решение и присъждане на разноски в полза на Общински съвет – В.. Ответната по жалбата страна счита същата за неоснователна. Твърди, че решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Лично и чрез процесуален представител я поддържа в съдебно заседание. Представителят на Върховна административна прокуратура счита жалбата за основателна. Липсвал пряк и личен интерес от оспорване на нормативния акт, от страна на жалбоподателя, поради което решението било недопустимо освен в частта, касаеща чл. 12, т. 5 и чл. 19, т. 5 от Наредбата. Административният орган спазил процедурата при приемане на Наредбата и същата не противоречала на посочените от ответника по касационната жалба текстове от ЗИХУ и описаната Директива. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Г. С. против разпоредбите на чл. 12, ал. 1, чл. 12, ал. 2, т. 4, т. 5, т. 6, т. 7 и т. 8 и чл. 19, т. 4 – т. 8 от Наредба за реда и условията за пътуване на преференциални цени в обществения транспорт на територията на О. В., наричана за кратко по надолу Наредбата. С оспорения пред настоящата инстанция съдебен акт, съдът е отменил оспорените разпоредби на Наредбата, като е приел, че жалбоподателят има правен интерес от оспорване на описаните в жалбата му разпоредби, тъй като е с трайна намалена работоспособност – 79 % поради общо заболяване, а оспорените разпоредби касаят преференциални цени за абонаментни карти в обществен транспорт на О. В. на лица с намалена работоспособност. Прието е, че актът е приет от компетентен административен орган при изискуемия по закон кворум, с оглед броя на общинските съветници в Общински съвет – В.. Съдът е приел, че в хода на административното производство е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неспазване на разпоредбата на чл. 77 от АПК във вр. чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗНА, тъй като липсвал предварителен проект, който да е обсъждан по смисъла на закона или да е предоставена на заинтересованите лица такава възможност. Във вестник, разпространяван на територията на О. В., бил публикуван дневния ред за заседанието на Общински съвет – В., но не и буквалният текст на нормативния акт с неговите изменения. Това ограничило възможността на всички потенциални адресати да изразят при желание становища. Според първоинстанционния съд, Агенцията за хората с увреждания е следвало да даде задължително становище при изготвянето на проекта на оспорения подзаконов нормативен акт на основание чл. 8, т. 4 от ЗИХУ. Невземането на това становище било съществено нарушение на административно-производствените правила и представлявало нарушаване на основните цели при осъществяването на държавната политика във връзка с интеграция на хората с увреждания при обсъждане и приемане на оспорените пред съда текстове не били събрани и представени доказателства относно ориентировъчен брой на лицата, имащи право от ползване на предвидените облекчения при пътуване с обществения транспорт, данни за бюджета на О. В. във връзка с покриване на този разход, както и за съобразяване на нормата на чл. 25, ал. 1 от ППЗИХУ, предвиждаща месечна добавка за социална интеграция за транспортни услуги в размер на 15 % от гарантирания минимален доход. Тези обстоятелства водели до невъзможност за формиране на обоснована преценка относно възможността за безплатно ползване на всички линии от обществения транспорт в О. В. от хора с увреждания. Съдът е преценил, че не са налице противоречия на оспорените разпоредби с т. 66 и чл. 16 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. Жалбата е подадена от участник в първоинстанционното производство, имащ интерес от оспорване на неблагоприятния за него първоинстанционен съдебен акт и в сроковете по АПК, поради което е процесуално допустима. По същество е неоснователна. Настоящата инстанция намира, че С. има интерес от оспорване на разпоредбите в Наредбата, свързани с определяне обхвата на преференцията за хората с увреждания, ползващи градски транспорт на територията на О. В.. Лицето безспорно е инвалид с определена по съответния ред степен на увреждане и това води до необходимост от ползване на градския транспорт в степен, по-висока от тази за физически здравите граждани на общината, което от своя страна му дава възможност за по - добро интегриране и участие в обществения живот във всичките му форми. Като лице с увреждане, имащо значение за въведените с текстовете на оспорената Наредба рамки, С. има личен и пряк интерес от оспорване на тяхната законосъобразност. Според разпоредбата на чл. 8, т. 4 от ЗИХУ /отм/, действал към момента на приемане на оспорените разпоредби на Наредбата, Агенцията за хората с увреждания осъществява изпълнението на държавната политика за интеграция на хората с увреждания, като участва и дава задължително становище при изготвянето на проекти на нормативни актове, свързани с хората с увреждания. Неизискването и невземането под внимание на такова становище при приемането на оспорените разпоредби е съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като в случая всички оспорени норми от наредбата имат за адресат специфична група хора от обществото- хората с увреждания. Изложеното в обратната насока становище от жалбоподателя не може да бъде възприето. Осъществяване изпълнението на държавната политика за интеграция за хората с увреждания има за цел създаване на благоприятни предпоставки за реализиране на общественият интерес в тази социална област, решаване проблемите на социално уязвимата група лица с увреждания, попадащи под регулирането на ЗИХУ и осигуряване равнопоставен на останалите лица живот и възможност за развитие. Общинския съвет като орган на местно самоуправление е бил длъжен да се съобрази с държавната политика в тази област, насочена към изясняване в максимална степен на относимите към конкретните обществени отношения обстоятелства и всички възможности за създаване на среда в която да се осъществи ефективно интегрирането на хората с увреждания. Тази политика се основава върху редица принципи и изходни категории като равенство, справедливост, благоденствие, социална сигурност и защита. С оглед на тези обстоятелства даването на становище от Агенцията за хората с увреждания е било абсолютно задължително. Правилно е определено като съществено нарушение на процесуалните правила и необявяването на оспорените текстове по такъв начин, че да дадат възможност за участие на заинтересованите лица и организации в процедурата по обсъждането и приемането им. С оглед спецификата на нуждите, които има тази група равноправни граждани, именно тяхното лично или опосредствано, чрез организация защитаваща техните законни права и интереси участие в производството ще доведе в най – висока степен до приемане на разпоредби /в рамките на възможностите на общината/ гарантиращи постигането на поставените от законодателя цели в нарочните закони за тяхната интеграция и равноправна реализация. Липсата на мотиви към приетите от наредбата норми също е съществено нарушение на процесуалните правила, водещо самостоятелно до тяхната незаконосъобразност. Както правилно е отбелязано от първоинстанциония съд, липсват данни за броя на хората с увреждания, които биха се възползвали от евентуалната преференция, разходите, които биха възникнали за общината, наличието или липсата на средства /финансова обосновка/ и други важни обстоятелства за определяне на параметрите за ползване на градския транспорт на територията на общината. При това положение не ясно поради какви причини е наложено ограничение за ползване на само на част от линиите, според желанието на засегнатото лице, а не на цялата транспортна мрежа. Липсата на мотиви прави невъзможна проверката от страна на съда, свързана със спазването на приложимите материално правни норми. След като основните цели са за осигуряване в максимална степен възможност за интеграция и реализацията на хората с увреждания в обществото при липсата на мотиви не може да се гарантира липсата на необоснованото, а от там и неправомерното ограничаване на възможностите в тази насока. Поради описаното оспореното пред настоящата инстанция решение следва да се остави в сила, като постановено при съобразяване с приложимите материално правни норми и при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В хода на производството пред касационната инстанция, жалбоподателя е бил надлежно представляван от адвокат. От представеното по делото пълномощно е видно, че правната помощ е оказана безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. От касационната инстанция своевременно е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 година. Предявеното искане за присъждане на разноски по настоящото дело е основателно, поради което съдът намира, че следва да го уважи в минимално предвидения приложимата Наредба № 1 от 2004 година размер. Размера следва да бъде определен съобразно предвидения в чл. 8, ал. 3 от Наредбата. Общински съвет В. следва да бъде осъден да заплати на адв. Урумова сумата от 500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за участието в настоящото производството. По изложените съображения, Върховен административен съд, трето отделение