Определение № 2770 от 02.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3676/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по жалба вх. № 13284 от 07.06.2023г. на А. И. С., Р. И. К. и Д. А. З. от [населено място] срещу определение № 1294 от 16.05.2023г. на Софийски апелативен съд постановено по гр.д. № 539/2022г., с което е оставено без разглеждане искането им за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Жалбоподателите считат определението за неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон. Излагат конкретни съображения за тази неправилност и молят за отмяната му. Ответникът Община Варна, чрез юрисконсулт С. Н., оспорва частната жалба и намира обжалваното определение за обосновано. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. При преценка на основателността й Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното: За да остави без разглеждане молба вх. № 5758 от 13.03.2023г. на А. И. С., Р. И. К. и Д. А. З. по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, въззивният съд е констатирал, че в последното проведено съдебно заседание на 21.02.2023г. преди даване ход на устните състезания са представени: пълномощно, документ озаглавен „Списък на разноските на основание чл. 80 ГПК“, в който се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗАдв и документ за регистрация по ДДС. Приел е, че представеният документ не представлява списък на разноските по чл. 80 ГПК, защото не съдържа конкретно искане относно размера на претенцията, а само са посочени приложимите нормативни актове, от които съдът да определи размера на възнаграждението. Конкретен размер на възнаграждението е посочен едва с молбата по чл. 248 ГПК. Поради това съдът е приел, че страната няма право да иска изменение на решението в частта за разноските на основание чл. 80, изр. 3 ГПК. Определението е неправилно и следва да бъде отменено. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за а двокатурата в случаите на предоставена безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 от същия закон, когато насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. При наличието на тези предпоставки съдът определя адвокатското възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА дв, като осъжда другата страна да ги заплати. Следователно, размерът на възнаграждението подлежи на определяне по правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл.80, изр.2 ГПК въвежда задължението за представяне на списък на разноските като положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото да се иска изменение на решението в частта за разноските. Съгласно разясненията в т.2 и т.9 от Тълкувателно решение № 6/2012г. на ОСГТК този списък съдържа изброяване на всички разходи, които страната е направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени, като такъв списък е необходим дори при извършване на един единствен разход. В хипотеза на оказана безплатна адвокатска помощ, тъй като реален разход не е извършен, то е достатъчно в списъка по чл. 80 ГПК да се посочи, че се претендира от пълномощника присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв, чийто размер е определям от съда по правилата на горепосочената Наредба. Тези изисквания в случая са изпълнени и е неправилно виждането на Софийски апелативен съд, че липсва списък на разноските, съответно, че по тази причина молбата по чл. 248 ГПК е недопустима. Обжалваното определение следва да се отмени и делото да се върне на Софийски апелативен съд за произнасяне по основателността на молбата. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.